През нощта беше друго — не ме оставяше да спра да говоря, докато не го помолех да ми разреши да си легна. Джейми се беше върнал в стаята си и зае страната на Джаред на леглото, настоявайки аз да взема неговата. Всичко много приличаше на времето, което си спомняше Мелани и тя одобри уговорката. Джеб също.
— Това ми спестява неприятностите да търся някой, който да изпълнява задълженията на пазач. Дръж пушката близо до себе си и не забравяй, че е там — каза той на Джейми.
Аз отново протестирах, но и момчето, и старецът отказаха да ме слушат. Така че Джейми спеше с пушката откъм срещуположната на мен страна, а аз се тормозех и сънувах кошмари, свързани с това.
Третия ден работих в кухнята. Джеб ме научи как да меся тестото за хляба, как да го редя на обли парчета и да го оставям да се надигне, а по-късно как да поддържам огъня в дъното на голямата каменна пещ, когато се стъмнеше достатъчно, за да не се вижда излизащият нагоре дим.
Някъде по-късно следобед Джеб излезе.
— Ще отида да взема още малко брашно — каза той.
Трите смълчани жени, които месеха заедно с нас, не вдигнаха очи от работата си. Бях оплескана до лактите с лепкаво тесто, но започнах да го свалям от ръцете си, за да го последвам. Той се ухили, погледна жените и поклати глава. После се обърна и бързо излезе от помещението преди да мога да освободя ръцете си.
Останах да седя вцепенена на мястото си. Не смеех дори да дишам. Погледнах трите жени — младата русокоса от банята, онази с прошарената плитка и майката с пълните устни. Изчаках да разберат, че сега биха могли да ме убият. Нямаше го Джеб, нямаше и пушка, ръцете ми бяха като в капан от лепкавото тесто — нищо не можеше да ги спре.
Обаче жените продължаваха да месят и да оформят самуните, изглежда без да си дават сметка за очевидната истина. След известно време и аз започнах да меся отново. Неподвижността ми по-скоро би ги накарала да забележат промяната, отколкото ако работех.
Джеб го нямаше цяла вечност. Може би е решил да смели повече брашно. Това изглежда беше единственото логично обяснение за безкрайното му отсъствие.
— Много се забави — отбеляза жената с прошарената плитка, когато той се върна, и така разбрах, че не съм си въобразявала. Джеб стовари на земята един тежък чувал от зебло.
— Тук има много брашно. Я се опитай да го носиш, Труди.
Тя презрително изсумтя.
— Предполагам, че си спирал често по пътя дотук.
— Така си беше — рече Джеб и се ухили насреща й.
Сърцето ми, което туптеше бързо като на уплашена птичка по време на целия епизод, премина в малко по-спокоен ритъм.
На следващия ден бършехме огледала в помещението, в което се намираше нивата с царевица. Джеб ми каза, че това се върши редовно, защото влагата и прахът зацапват до такава степен огледалата, че светлината става твърде слаба, за да може да храни растенията. Иън, който пак работеше с нас, се катереше по паянтовата дървена стълба, докато Джеб и аз държахме основата й, за да не се клати. Това беше трудна работа, защото Иън беше тежък, а ръчно направената стълба не беше добре балансирана. Към края на деня ръцете ме заболяха.
Едва когато свършихме и се отправихме към кухнята, забелязах, че калъфът на пушката, която Джеб винаги носеше, беше празен. Ахнах шумно от изненада, а коленете ми се разтрепериха като на стреснато жребче и се заковах на място.
— Какво има, Скит? — попита с прекалено невинен вид Джеб.
Щях да му отговоря, ако Иън не беше непосредствено до мен и не наблюдаваше с изумените си сини очи странното ми поведение. Затова само погледнах със смесица от недоумение и укор Джеб, а после бавно тръгнах редом с него, като клатех глава. Той се засмя.
— За какво беше това? — попита го Иън, като че ли аз бях глуха.
— Нямам представа — отвърна старият. Лъжеше така, както само човеците могат да лъжат — нагло и без да му мигне окото.
Беше добър лъжец и започнах да се питам дали това, че днес не носеше пушката, че вчера ме беше оставил сама и че ме принуждаваше да споделям компанията на другите, не е опит да бъда убита, без той самият да участва в това. Дали приятелството му беше само плод на въображението ми? Дали не беше още една лъжа?