Вече четвърти ден се хранех в кухнята. Джеб, Иън и аз влязохме в дългата, гореща зала, пълна с хора, които тихо разговаряха за случилото се през деня и нищо не се случи.
Абсолютно нищо.
Не настъпи внезапно мълчание. Никой не спря, за да ме прониже с враждебния си поглед. Като че ли изобщо никой не ни забеляза.
Джеб ме насочи към един празен плот, а после отиде да вземе хляб и за тримата. Иън се разположи до мен и небрежно се обърна към момичето откъм неговата страна. Беше младата русокоса. Нарече я Пейдж.
— Как е? Как се оправяш, докато го няма Анди? — попита я той.
— Щях да кажа добре, ако не се безпокоях толкова — отвърна му тя и прехапа устна.
— Скоро ще си е у дома — увери я Иън. — Когато са с Джаред, всички винаги се връщат. Има истински талант. Откакто се появи, не сме имали никакви инциденти и проблеми. С Анди всичко ще е наред.
При споменаването на Джаред интересът ми се засили, а Мелани, която напоследък беше много сънлива, се размърда, но Иън не каза нищо повече. Само потупа Пейдж по рамото и се обърна, за да вземе храната си от Джеб.
Старецът седна до мен и огледа залата. Лицето му изразяваше силно задоволство. Аз също се огледах, за да разбера какво е видял. Сигурно когато ме няма тук, обикновено е така. Само че днес изглежда те не ми обръщаха внимание. Изглежда се бяха уморили от това да смущавам живота им.
— Нещата започнаха да се успокояват — отбеляза Иън.
— Знаех, че ще стане така. Всички тук сме разумни хора.
Аз се намръщих.
— За момента това е вярно — рече Иън и се засмя. — Брат ми го няма.
— Точно така — съгласи се Джеб.
За мен беше интересно, че Иън се причисляваше към разумните хора. Беше ли забелязал, че Джеб не е въоръжен? Изгарях от любопитство, но не смеех да рискувам и да му го кажа.
Вечерята продължи така, както беше започнала. Явно вече не представлявах такава новост за тях.
Когато се нахранихме, Джеб каза, че заслужавам почивка. Изпрати ме през целия път до вратата ми, вживявайки се отново в ролята на джентълмен.
— Довиждане, Скит — рече старият и докосна въображаемата си шапка.
Поех дълбоко въздух, за да събера кураж.
— Джеб, почакай.
— Да?
— Джеб… — поколебах се, докато търсех по-учтив начин да го кажа. — Аз… може би е глупаво от моя страна, но бях започнала да си мисля, че сме приятели.
Вгледах се внимателно в лицето му за някаква промяна, която да ми покаже, че се кани да ме излъже. Изражението му продължаваше да е просто учтиво, но как можех да зная какво мисли един лъжец?
— Разбира се, че сме, Скит.
— Тогава защо се опитваш да накараш да ме убият?
Той сбърчи вежди от изненада.
— И защо мислиш така, скъпа?
Посочих му доказателството. Днес не носеше пушката, а вчера ме остави сама. Джеб се усмихна.
— Мислех, че ненавиждаш пушката.
Продължих да чакам отговор.
— Скит, ако исках да си мъртва, нямаше да изкараш дори и първия ден.
— Знам — смотолевих аз, започвайки да се чувствам неловко, без да знам защо. — Тъкмо затова всичко това ми се струва така смущаващо.
Джеб отново се засмя.
— Не, не искам да си мъртва. В това е цялата работа, дете. Просто ги карах да свикнат да те виждат наоколо, да приемат неусетно това положение. Все едно, че вариш жаба.
Новото ексцентрично сравнение ме накара да се намръщя. Джеб обясни.
— Ако пуснеш жаба в гърне с вряща вода, тя веднага ще изскочи навън. Но ако пуснеш жабата в хладка вода и постепенно я загряваш, тя не може да разбере какво става, докато е твърде късно, и се сварява. Просто всичко трябва да става постепенно.
За момент се замислих върху казаното. Спомних си как днес хората не ми обръщаха внимание, докато се хранехме. Джеб ги беше накарал да свикнат с мен. Почувствах се странно обнадеждена. В моето положение надеждата беше глупаво нещо, но въпреки това тя се промъкна и оцвети в по-розово перспективите ми.
— Джеб?
— Да?
— Аз жабата ли съм или съм водата?
Той се засмя.
— Ще те оставя сама да си блъскаш главата по този въпрос. Самопознанието е полезно за душата. — Отново се засмя, този път по-силно и се обърна да си върви. Играта на думи беше напълно случайна.
— Почакай, мога ли да те попитам още нещо.