Тя се стресна.
— Аз не съм някаква скокла.
Инстинктивно повдигнах учудено вежди.
— Още един прякор — обясни Лечителят. — Отнася се за тези, които не остават в тялото на техния домакин до края на живота му.
Кимнах с разбиране. В предишните ми светове имахме дума за това. Обаче в никой свят тя не е била произнасяна с насмешка. Затова престанах да будалкам Търсачката и й предадох това, което бях успяла да науча.
— Името й е Мелани Страйдър. Родена е в Албукерк, Ню Мексико. Когато научава за окупацията, е била в Лос Анджелис и се е скрила в пущинака за няколко години преди да намери… хъм. Съжалявам, това ще го опитам пак по-късно. Тялото е преживяло двадесет години. Дошла е в Чикаго от… — Разтърсих глава. — Имало е няколко етапа и не е била сама през всичките. Колата е била открадната. Търсила е една братовчедка на име Шарън, за която е имала основания да вярва, че все още си е останала човек. Не е намерила никого и не се е свързвала с никого преди да бъде забелязана. Но… — запънах се аз, докато се борех с още една гола стена. — Мисля, че… Не съм сигурна. Струва ми се, че е оставила бележка… някъде.
— Значи е очаквала някой да я потърси, така ли? — попита нетърпеливо Търсачката.
— Да. Тя ще… липсва на някого. Ако не се срещне с… — Стиснах здраво зъби, защото в момента водех истинска борба. Стената беше черна и не можех да кажа колко е дебела. Блъсках се в нея, по челото ми избиха капчици пот. Търсачката и Лечителят пазеха пълно мълчание, за да ми дадат възможност да се съсредоточа.
Опитах се да мисля за нещо друго — силните, непознати шумове, които издаваше двигателят на колата, рязкото покачване на адреналина всеки път, когато светлините на друга кола минаваха близо до мен по пътя. Вече бях изпитала това и нищо не ми се беше противопоставило. Оставих паметта да продължи да ме води нататък, оставих я да ме промъква през студения град под прикритието на мрака към сградата, където ме бяха намерили.
Не мен, а нея. Тялото ми потрепери.
— Не се преуморявай — започна Лечителят.
Търсачката му изшътка да мълчи.
Оставих мозъка ми да размишлява върху ужаса от откриването ми, върху изгарящата омраза към Търсачите, която надделяваше над всичко останало. Омразата беше нещо зловещо, беше болка. Едва я понасях. Обаче я оставих да следва пътя си с надеждата, че ще отклони съпротивата й.
Наблюдавах внимателно как се опитва да се скрие и тогава разбрах, че няма да може. Една бележка, надраскана върху парче хартия със счупен молив и пъхната бързо под една врата. Не просто каква да е врата.
— Става дума за петата врата по петия коридор на петия етаж. Нейната връзка е там.
Търсачката държеше малък телефон в ръката си. Зашепна бързо нещо в него.
— Предполагали са, че сградата е сигурна — продължих аз. — Знаели са, че предстои да бъде съборена. Не може да разбере как са я разкрили. Да не би да са открили Шарън?
По ръцете ме полазиха студени тръпки.
Въпросът не беше зададен от мен.
Не беше мой, но съвсем естествено се отрони от устните ми, като че ли беше. Търсачката не забеляза нищо.
— Братовчедка ли? Не, не намериха друг човек там — отговори тя и тялото ми се отпусна с облекчение. — Този домакин бе забелязан да влиза в сградата. Тъй като беше известно, че е определена за събаряне, гражданинът, който я забелязал, се усъмнил. Той ни се обади и поставихме зданието под наблюдение, за да видим дали ще успеем да заловим още някой, а после влязохме вътре, когато се уверихме, че няма такива изгледи. Можеш ли да откриеш мястото за срещата?
— Опитах се.
Толкова много спомени, всичките цветни и ярки. Видях стотици места, в които никога не съм била, чух имената им за първи път. Една къща в Лос Анджелис с редица високи дървета отпред. Поляна в гора с палатка и огън в околностите на Уинслоу, Аризона. Безлюден скалист бряг в Мексико. Пещера, чийто вход се закриваше от проливен дъжд, някъде в Орегон. Тя не знаеше къде се намира и това не я интересуваше.
Сега името ми беше Скитница, обаче нейните спомени също бяха подходящи за него като моите. Като се изключи това, че моето скитничество беше доброволно. Тези проблясъци в паметта винаги бяха съпроводени от страх, че е преследвана. Тя не се скиташе, а бягаше.
Опитах се да не я съжалявам. Мъчех се да фиксирам спомените. Не ми беше нужно да видя къде е била, а само къде е отивала. Сортирах образите, свързани с думата Чикаго, но никой не изглеждаше да е нещо повече от някакво съвпадение. Разширих мрежата. Какво имаше извън Чикаго? Студ, помислих си аз, и това е предизвикало известно безпокойство.