Замислих се за момент върху думата неподходящ. Беше може би най-точното описание за мен, което бях чувала. Къде ли беше мястото, за което бях подходяща?
Странното беше, че тъкмо Иън бе вътрешно толкова изненадващо деликатен. Не си бях давала сметка, че ненавижда жестокостта. Той изчака в мълчание, докато премисля всичко това.
— Щом като не искаш да ме убиеш, тогава защо дойде днес с мен? — попитах аз.
Той отново се замисли, преди да отговори.
— Не съм сигурен, че… — Поколеба се. — Джеб мисли, че нещата са се успокоили, но аз не съм съвсем сигурен в това. Все още има някои хора… Както и да е, докторът и аз се опитваме да те наглеждаме, когато можем. За всеки случай. За мен изпращането ти през южния тунел ми се стори като прекалено заиграване с късмета ти. Но Джеб прави тъкмо това, винаги предизвиква късмета до краен предел.
— Ти… и докторът се опитвате да ме пазите, така ли?
— Странен свят, нали?
Изминаха няколко секунди преди да отговоря.
— Най-странният — съгласих се накрая аз.
Глава 25
Принудена
Мина още една седмица, може би две — нямаше смисъл да следя времето тук, където то нямаше никакво значение, а с мен се случваха все по-странни неща.
Работех с хората всеки ден, но невинаги с Джеб. Понякога с мен беше Иън, в някои дни докторът, а в други само Джейми. Плевях ниви, месех хляб, търках плотове. Носех вода, варях лучена супа, перях дрехи в най-далечния край на черния басейн и си изгорих ръцете от правене на онзи щипещ сапун. Всички вършеха определената за тях работа, а тъй като нямах право да съм тук, аз се опитвах да работя два пъти повече от останалите. Знаех, че не мога да си спечеля място сред тях, но се стараех да правя така, че присъствието ми да не им тежи толкова много.
Малко по малко започнах да научавам някои неща за хората около мен, най-вече докато ги слушах. Поне научих имената им. Жената с карамелената кожа се наричаше Лили и беше от Филаделфия. Имаше добро чувство за хумор и се погаждаше с всички, защото никога не се ядосваше. Младият мъж с четинестата черна коса, Уес, много се заглеждаше в нея, но тя като че ли не го забелязваше. Той беше само на деветнадесет и беше избягал от Юрика, Монтана. Майката със сънливите очи се казваше Лусина, а двете й момчета бяха Исайя и Фрийдъм. Фрийдъм беше роден тук в пещерите с акушерството на доктора. Тях тримата не ги виждах често. Изглежда майката държеше децата си колкото е възможно по-далеч от мен в това ограничено пространство. Оплешивяващият, червенобузест мъж беше съпруг на Труди и се казваше Джефри. Често ги виждах в компанията на друг по-възрастен мъж, Хийт, който беше най-добрият приятел на Джефри още от ранното му детство. Тримата бяха успели заедно да се спасят от нахлуването. Бледият мъж с бялата коса се казваше Уолтър. Беше болен, но докторът не знаеше какво му има. Нямаше начин да се разбере без лабораторни тестове, а дори ако докторът беше в състояние да постави диагнозата, нямаше лекарства, за да го лекува. След като симптомите зачестиха, докторът започна да мисли, че е някаква форма на рак.
Това ме натъжаваше — да гледам как някой умира от нещо, което така лесно се лекува. Уолтър лесно се уморяваше, но беше винаги весел. Жената със светлорусата коса и контрастиращи черни очи, която беше донесла вода на другите в онзи първи ден на полето, беше Хайди. Травис, Джон Стенли, Рийд, Каръл, Вайълет, Рут Ан… поне знаех всички имена. В колонията имаше тридесет и пет човека. Шестима бяха заминали на акция, включително Джаред. Сега в пещерите имаше двадесет и девет човека и един много нежелан извънземен.
Научих повече неща и за съседите си. Иън и Кайл деляха пещерата в моя коридор с двете истински врати, подпрени на входа й. Иън отиде да спи заедно с Уес в другия коридор в знак на протест срещу присъствието ми тук, но само след две нощи се върна обратно. Другите близки пещери известно време също бяха празни. Джеб ми каза, че обитателите им се страхували от мен, което ме накара да се разсмея. Можеше ли двадесет и девет гърмящи змии да се страхуват от една самотна полска мишка?