Стараех се по всякакъв начин да запазя мира с останалите обитатели. Мислех, че съм готова да направя всичко, независимо колко е изморително или неприятно, но се оказа, че греша.
— Мисля си… — каза един ден Джеб, може би две седмици, след като всички се бяха „успокоили“. Бях започнала да ненавиждам тези негови думи. — Помниш ли, че ти бях споменал за възможността да започнеш да преподаваш по малко тук?
— Да — отвърнах рязко аз.
— Е, какво мислиш по въпроса?
Не беше нужно да мисля.
— Не.
Отказът ми ме накара да изпитам внезапно чувство за вина. Никога преди не бях отказвала Призвание. Почувствах се като егоист. Обаче очевидно това не беше съвсем същото. Душите никога не биха ме накарали да извърша нещо толкова самоубийствено. Той ме изгледа, сбърчвайки гъстите си вежди.
— Защо?
— Мислиш ли, че това ще се хареса на Шарън? — попитах го, без да повишавам глас. Това беше само един от примерите, но може би най-убедителният. Той кимна, все още намръщен, приемайки довода ми.
— За по-добро е — промърмори Джеб.
— За по-добро ли? А няма ли да стане повод да ме застрелят?
— Скит, това е проява на късогледство — каза той, оспорвайки отговора ми като някакъв сериозен опит да го убедя. — Сега имаме изключителна възможност да научим нещо. Не бива да я пропиляваме напразно.
— Едва ли някой иска да научи нещо от мен. Нямам нищо против да разговарям с теб или с Джейми…
— Няма значение какво искат те — настоя Джеб. — Важното е какво е добро за тях. Като шоколада срещу броколито. Трябва да знаят повече за вселената, да не говорим пък за новите обитатели на нашата планета.
— И какво ще им помогне това, Джеб? Мислиш ли, че аз знам нещо, което би могло да унищожи душите? Да обърне нещата? Свършено е, Джеб.
— Докато сме тук, не е свършено — рече ми той и се усмихна, за да ме подразни. — Не очаквам да станеш предател и да ни предадеш някакво супер оръжие. Просто мисля, че трябва да знаем повече за света, в който живеем.
Трепнах при думата предател.
— Не бих могла да ви дам оръжие дори и да исках, Джеб. Ние нямаме някаква голяма слабост, някаква Ахилесова пета. Нямаме в космоса някакви заклети врагове, които биха могли да ви дойдат на помощ, няма вируси, които да унищожат нас, а да запазят вас. Съжалявам.
— Не се горещи. — Той сви ръката си в юмрук и ме тупна закачливо по ръката. — Въпреки, че може и да се изненадаш. Казах ти, че тук започва да става много скучно. Хората може да се заинтересуват от историите ти повече, отколкото предполагаш.
Знаех, че Джеб няма да остави току-така тази работа. Беше ли способен да се признае за победен? Съмнявах се. Когато се хранехме, обикновено седях между него и Джейми, ако той не беше на училище или не беше зает някъде другаде. Иън винаги сядаше наблизо, макар и не при нас. Не можех да приема напълно идеята, че беше станал по своя воля мой бодигард. Струваше ми се прекалено хубаво, за да е вярно, а оттам, според човешката философия, и заблуждаващо.
Няколко дни след моя отказ на молбата на Джеб да уча човеците „за тяхно добро“, докторът дойде и седна до мен по време на вечерята. Шарън остана на обичайното си място в най-отдалечения ъгъл. Днес беше сама, без майка си. Не се обърна, за да гледа как докторът се приближава до мен. Огненочервената й коса беше стегната във висок кок и виждах, че беше изпънала напред врата си, беше се изгърбила и се чувстваше напрегната и нещастна. Прииска ми се да напусна веднага помещението, преди докторът да ми каже това, което си беше наумил, за да не си помисли, че съм се наговорила с него. Обаче Джейми беше с мен и взе ръката ми, когато видя познатата му паника в очите ми. Беше развил някаква изумителна способност да познава кога съм уплашена. Въздъхнах и останах на мястото си. Би трябвало да се безпокоя повече от това, че се бях превърнала в роб на желанията на това момче.
— Как е? — попита небрежно докторът и седна до мен. Иън, който беше на няколко крачки от нас, се извърна сякаш беше част от групата ни. Свих рамене.
— Днес варихме супа — обяви Джейми. — Очите още ме сърбят.
Докторът вдигна двете си ръце, които бяха станали яркочервени.
— Сапун — обяви той.
Джейми се засмя.
— Ти печелиш.
Докторът леко се поклони и се обърна към мен.
— Скит, искам да те питам нещо… — не довърши изречението.
Повдигнах учудена вежди.
— Ами, питах се… От всичките различни планети, които познаваш, кой вид е физически най-близък до човечеството?