Докторът се наведе още по-напред с подпряна на дланите брадичка.
— Те помнят ли какви са били в началото отношенията домакин-паразит? Как е започнала колонизацията?
Джейми сви рамене и ме погледна.
— Винаги сме били такива — отговорих бавно, все още с нежелание аз, — поне откакто сме станали достатъчно интелигентни, за да разберем какви сме. Бяхме открити от друг вид — Лешоядите. Тук им викаме така, но по-скоро заради това, което са всъщност, а не заради външния им вид. Те бяха… не бяха добри. После открихме, че можем да се свързваме с тях също както с първите ни домакини. След като установихме контрол над тях, се възползвахме от технологията им. Първо завзехме тяхната планета, а след това ги последвахме на Планетата на дракона и в Летния свят — чудесно място, където Лешоядите отново не се държаха добре. Започнахме колонизация. Нашите домакини се възпроизвеждаха много по-бавно от нас и продължителността на живота им беше кратка. Започнахме да изследваме още по-отдалечени места във Вселената…
Не довърших изречението, давайки си сметка, че в мен се бяха вторачили много очи. Само Шарън продължаваше да гледа в друга посока.
— Говориш така, като че ли си била там — отбеляза тихо Иън. Преди колко време е станало това?
— След като тук са живели динозаврите, но преди да се появите вие. Не съм била там, но помня какво си спомняше за това майката на майката на майка ми.
— На каква възраст си? — попита Иън и се взря в мен с живите си сини очи.
— В земни години не знам.
— Приблизително — настоя той.
— Може би хиляди години. — Свих рамене. — Губят ми се годините, прекарани в хибернация.
Иън се дръпна изумен назад.
— Ау, че си стара — прошепна Джейми.
— Обаче реално погледнато съм по-млада от теб — казах му тихо аз. — Още не съм навършила дори една година. През цялото време се чувствам като дете.
Джейми леко повдигна крайчетата на устните си. Идеята да е по-възрастен от мен му хареса.
— Какъв е възрастовият процес за вашия вид? — попита докторът. — Искам да кажа, продължителността на живота?
— Нямаме такава — казах му аз. — Докато имаме здрав домакин, можем да живеем вечно.
От всички краища на пещерата се чу тихо мърморене — гневно? уплашено? с отвращение? Не можех да кажа. Разбрах, че отговорът ми не беше благоразумен. Дадох си сметка какво означават тези думи за тях.
— Чудесно — изречената с тих, гневен глас дума дойде откъм страната на Шарън, но тя не се обърна. Джейми стисна ръката ми, забелязал отново в очите ми желание да побягна. Този път внимателно издърпах ръката си.
— Вече не съм гладна — прошепнах аз, въпреки че хлябът ми лежеше почти недокоснат пред мен. Скочих и като се държах плътно до стената, се измъкнах навън.
Джейми веднага ме последва. Настигна ме на площада в голямата пещера градина и ми подаде остатъка от хляба ми.
— Честно ти казвам, на мен ми беше наистина интересно — заяви той. — Не мисля, че другите са се разстроили много.
— Джеб накара доктора да ме разпитва, нали?
— Ти разказваш хубави истории. След като всички научат за тях, ще искат да ги чуят. Също както аз и Джеб.
— Ами ако не искам да ги разказвам?
Джейми се намръщи.
— Е, предполагам, че тогава… не би трябвало да ги разказваш. Обаче ми се струва, че нямаш нищо против да ги разказваш на мен.
— Това е различно. Ти ме харесваш. — Бих могла да кажа: Ти не искаш да ме убиеш, но това може би щеше да го натъжи.
— След като хората те опознаят, всички ще започнат да те харесват. За Иън и доктора това може да се каже със сигурност.
— Иън и докторът не ме харесват, Джейми. Те са просто болезнено любопитни.
— Така си е.
— Уф — изпъшках аз. Вече бяхме стигнали до стаята ни. Отместих завесата и се хвърлих върху дюшека. Джейми седна до мен и обви краката си с ръце.
— Не се ядосвай — помоли ме той. — Намеренията на Джеб са добри.
Отново изпъшках.
— Няма да е толкова зле.
— Докторът ще го прави всеки път, когато се появя в кухнята, нали?
Джейми кимна.
— Или Иън, или Джеб.
— Или ти.
— Всички искаме да знаем.
Въздъхнах и се обърнах по корем.
— Всеки път ли става така, както Джеб иска да бъде?
Джейми се замисли за момент, а после кимна:
— В повечето случаи, да.
Отхапах голяма хапка хляб. Когато престанах да дъвча, казах: