— Отсега нататък мисля да ям тук.
— Иън ще ти задава въпроси утре, докато плевиш спанака. Джеб не го кара. Той го иска.
— Чудесно, няма що.
— Сарказмът ти е доста добър. Мислех, че паразитите — искам да кажа душите — не обичат негативния хумор, а само този, от който ти става приятно.
— Тук ще се научат много бързо.
Джейми се засмя и ме хвана за ръката.
— Теб не ти е неприятно тук, нали? Не се чувстваш нещастна?
Големите му кафяви очи с безпокойство се вторачиха в мен. Притиснах ръката му до лицето си.
— Добре ми е — казах му и в този момент това беше самата истина.
Глава 26
Върната
Без да съм се съгласявала, на практика се превърнах в учителката, която Джеб искаше. Преподавах неофициално. Отговарях на въпроси всяка вечер след вечеря. Установих, че докато имам желание да го правя, през деня Иън, докторът и Джеб не ми досаждаха, за да мога да си гледам ежедневната работа. Събирахме се в кухнята. Обичах да помагам при печеното на хляба, докато говоря. Така имах извинение да спра, преди да отговоря на някой труден въпрос, и да гледам в нещо, когато не исках да срещам погледите на другите. Според мен така беше по-добре. Понякога думите ми ги натъжаваха, но действията ми винаги бяха за тяхно добро. Не исках да призная, че Джейми беше прав. Очевидно хората не ме обичаха. Не биха могли, аз не бях една от тях. Джейми ме харесваше, но това беше просто някаква странна химическа реакция, която нямаше нищо общо с разума. Джеб също ме харесваше, но той беше луд. Останалите нямаха нито едното, нито другото извинение.
Не, те не ме харесваха. Обаче нещата се промениха, когато започнах да говоря. Първият път, когато го забелязах, беше сутринта, след като отговарях на въпросите на доктора по време на вечерята. Бях в тъмната баня и перях дрехи заедно с Труди, Лили и Джейми.
— Би ли ми подала сапуна, Скит? — помоли ме от лявата ми страна Труди.
Когато чух името си, произнесено за пръв път от женски глас, по тялото ми сякаш премина електрически ток. Подадох й вдървено сапуна и изплакнах пареното по ръката си с вода.
— Благодаря ти — добави тя.
— Няма нищо — смотолевих в отговор. Гласът ми секна при произнасянето на последната сричка.
Ден по-късно минах покрай Лили в коридора, за да намеря Джейми преди вечеря.
— Скит — каза тя и ми кимна.
— Лили — отвърнах сковано аз.
Скоро вечер започнаха да задават въпроси не само докторът и Иън. С изненада установих кои бяха най-активните: Уолтър, с неговия будещ безпокойство нездрав цвят на лицето, проявяваше непрекъснат интерес към Прилепите от Пеещия свят. Хийт, който обикновено мълчеше и оставяше Труди и Джефри да му говорят, ставаше извънредно приказлив в такива вечери. Беше много впечатлен от Огнения свят и макар разказите за него да ми бяха най-малко приятни, ме засипваше с въпроси, докато не научеше и най-малките известни ми подробности. Лили пък се интересуваше от технически въпроси. Искаше да научи колкото може повече за космическите кораби, които ни транспортираха от планета на планета, за техните пилоти, за горивото им. Тъкмо на нея обясних какво представляват криоконтейнерите — нещо, което бяха виждали всички, но малцина бяха наясно за какво се използват. Уес, който обикновено седеше близо до Лили, не задаваше толкова въпроси за живота на другите планети, колкото за този тук. Как функционира? Нямаше пари, за извършената работа не се заплащаше, защо обществото на душите не се разпадаше? Опитах се да обясня, че животът в този свят не е много по-различен от този в пещерите. Не работим ли всички тук без пари и не ползваме ли по равно плодовете на труда си?
— Да — прекъсна ме той, клатейки глава. — Обаче тук е различно. За мързеливците Джеб има пушка.
Всички погледнаха към Джеб, който намигна и те се разсмяха. Старият човек присъстваше винаги на тези вечери. Не участваше в разговорите. Просто стоеше замислен в дъното на помещението и от време на време се усмихваше.
Беше прав за фактора забавления. Колкото и да е странно, защото всички имахме крака, ситуацията ми напомняше за Виждащите водорасли. Там забавляващите имаха специални имена, подобни на Утешител, Лечител или Търсач. Аз бях една от Разказвачите, така че превръщането ми в Учител тук на Земята не беше кой знае каква драстична промяна, поне от професионална гледна точка. След като се стъмнеше и миризмата на дим и опечен хляб изпълнеше помещението, обстановката в кухнята ставаше горе-долу същата. Всички стояха на местата си, като че ли се бяха сраснали за тях. Разказите ми бяха нещо ново, нещо, което те кара да се замислиш за неща извън обикновеното ежедневие — еднообразната работа, свързана с обилно потене, същите тридесет и пет лица, същите спомени за други лица, които предизвикваха една и съща скръб, същият страх и същото отчаяние, които отдавна бяха познати спътници на всички присъстващи. Така че по време на тези непринудени уроци кухнята беше винаги пълна с хора. Само Шарън и Маги демонстративно отсъстваха.