Бях навлязла в четвъртата си седмица като неофициален учител, когато животът в пещерите отново се промени. В кухнята както обикновено беше пълно с хора. Джеб и докторът бяха единствените отсъстващи освен обичайните две. На плота до мен имаше метална табла с бухнали парчета тъмно тесто, които чакаха реда си за пещта. На всеки две минути Труди проверяваше нещо вътре да не изгори.
Често се опитвах да накарам Джейми да говори вместо мен, когато беше запомнил добре даден разказ. Обичах да наблюдавам озареното му от ентусиазъм лице и начина, по който рисуваше с ръцете си картини във въздуха. Тази вечер Хайди искаше да научи нещо повече за Делфините и затова помолих Джейми да отговори, доколкото може, на въпросите й.
Човеците говореха винаги с тъга, когато питаха за нашата най-нова придобивка. Те виждаха в Делфините огледален образ на това, което се беше случило с тях в първите години на окупацията. Докато задаваше въпросите, черните очи под светлорусата коса на Хайди бяха пълни със съчувствие.
— Приличат по-скоро на огромни водни кончета, отколкото на риби, нали, Скит? — Джейми почти винаги настояваше за потвърждение, макар никога да не изчакваше отговора. — Въпреки че имат кожа по цялото тяло и са с три, четири или пет чифта криле, в зависимост от това колко са възрастни, нали? Като че ли летят през водата, но тя е по-лека, отколкото е водата тук, не е толкова гъста. Имат по пет, седем или девет крака в зависимост от това към кой пол принадлежат, нали, Скит? Имат три различни пола. Имат също много дълги ръце с твърди, силни пръсти, с които могат да правят най-различни неща. Под водата строят градове от едни много твърди растения, които растат там и които приличат на дървета, но всъщност не са. Не са толкова напреднали, колкото нас, нали Скит? Нямат телефони, по които да комуникират, и не са успели да построят космически кораб. Ние, хората, сме по-напреднали.
Труди извади таблата с опечените хлябове и се наведе да пъхне в горещата, димяща дупка следващата табла с бухнало тесто. Това беше свързано с известно бутане и нагласяване, за да стане всичко както трябва.
Докато се потях близо до огъня, чух извън кухнята по коридора да отеква някакво раздвижване, което идваше от друг край на пещерите. Поради странната акустика в това място беше трудно да се определят разстоянията от източниците на различните шумове.
— Ей! — извика зад мен Джейми и когато се обърнах, го видях вече в гръб да тича към вратата. Изправих се инстинктивно и направих крачка напред, за да го последвам.
— Почакай — обади се Иън. — Ще се върне. Разкажи ни нещо повече на Делфините.
Иън седеше до пещта — горещо място, което не бих избрала. Беше достатъчно близо, протегна ръка и ме хвана за китката. Неочакваното докосване ме накара рязко да отдръпна ръката си, но останах на мястото си.
— Какво става навън? — попитах аз. Продължавах да чувам някакво бърборене, сред което ми се стори, че различих развълнувания глас на Джейми. Иън сви рамене.
— Кой знае? Може би Джеб… — Отново сви рамене, като че ли да покаже, че не го интересува много какво става навън. Опитваше се да демонстрира равнодушие, но в очите му забелязах непонятно за мен напрежение.
Бях сигурна, че скоро ще разбера, затова и аз свих рамене и започнах да обяснявам невероятно сложните родствени връзки на Делфините, като през това време помагах на Труди да подрежда топлия хляб в пластмасови кутии.
— Шест от деветимата… така наречени дядовци и баби по традиция остават с ларвите през първия етап от развитието, докато трима родители работят с тези шестима баби и дядовци по строежа на ново крило на фамилното жилище, което да бъде обитавано от младите, когато започнат да се движат. — Докато обяснявах всичко това, както обикновено гледах не толкова към аудиторията, колкото към хляба пред мен. Тогава чух, че някой от дъното на кухнята ахна от изненада. Машинално продължих мисълта си, като същевременно огледах присъстващите, за да видя кой беше реагирал така на думите ми. — Останалите трима баби и дядовци обикновено участват в…