— Скит! — извика след мен Джейми.
Някой бързо го накара да млъкне. Не чух стъпки зад себе си. Може би бяха решили, че ще е по-благоразумно да не ме последват. Коридорът беше тъмен и пуст. Ако имах късмет, щях да успея да завия зад ъгъла на голямата зала в тъмното, без на някой да му дойде друго нещо наум.
През целия ми престой тук единственото нещо, което не можах да намеря, беше пътят за навън. Струваше ми се, че бях минала многократно през всички тунели и бях проучила всички разширения в търсене на едно или на друго нещо. Замислих се върху всичко това, докато се движех през най-тъмните ъгли на голямата пещера. Къде можеше да е изходът? После се запитах още нещо: ако успеех да разреша тази загадка, щях ли да бъда в състояние да се измъкна оттук?
Не можех да се сетя за нищо, заради което да си заслужаваше да напусна — със сигурност не и пустинята, която ме чакаше отвън, нито пък Търсачката, Лечителят, моята Утешителка или животът ми преди, който не беше оставил никакъв траен отпечатък върху мен. Всичко, което наистина имаше значение, беше тук с мен, Джейми, а и Джаред, въпреки че той щеше да ме убие. Не можех да си представя, че ще бъда в състояние да се отдалеча от когото и да било от двамата.
А също Джеб, Иън. Сега имах приятели. Докторът, Труди, Лили, Уес, Уолтър, Хийт. Странни човеци, които можеха да пренебрегнат това, което бях, и да видят в мен нещо, което да не им позволява да ме убият. Може би беше просто любопитство, но независимо от всичко бяха готови да застанат редом с мен срещу останалите от така сплотеното семейство оцелели. Поклатих глава от учудване, докато опипвах грубата скала.
Чувах, че има и други в срещуположния край на пещерата. Не спрях. Те не можеха да ме видят тук, а тъкмо бях намерила пукнатината, която търсех. В края на краищата имаше само едно място, където можех да отида. Дори и ако по някакъв начин бях открила пътя за бягство, пак трябваше да мина по този път. Продължих да се движа бързо, като се стараех да се държа в най-тъмната част на коридора.
Глава 27
Нерешителна
Вървях пипнешком по пътя, който водеше до моята дупка затвор.
Бяха изминали седмици, откакто не бях минавала по този коридор. Не се бях връщала тук от сутринта, когато Джаред бе заминал, а Джеб ме беше пуснал на свобода. Струваше ми се, че докато съм жива и Джаред е в пещерите, трябваше да бъда в това място.
Сега слабата светлина я нямаше да ме посрещне. Бях почти сигурна, че съм в последния участък на тунела — завоите и извивките все още ми бяха смътно познати. Продължавах да напредвам бавно, като влачех лявата си ръка по стената, колкото е възможно по-ниско и се опитвах да намеря дупката. Не бях решила дали да се вмъкна в тясното пространство, но поне щеше да ми послужи за ориентир, че съм дошла там, където исках да бъда.
Оказа се, че няма да мога да се настаня отново в килията си. В момента, в който пръстите ми докоснаха грубия горен ръб на дупката, кракът ми срещна някакво препятствие, в което се спънах и паднах на колене. Инстинктивно протегнах ръце напред, за да се задържа, и те се стовариха шумно върху нещо, което не беше скала и не би трябвало да е тук.
Звукът ме стресна, а неочакваният предмет ме изплаши. Може би бях направила погрешен завой и изобщо не бях близо до дупката. Може би се намирах в нечие жилище. Мислено се върнах през току-що изминатия път и се зачудих как съм успяла да се заблудя. Междувременно се ослушах за някаква реакция на падането ми, като останах да лежа абсолютно неподвижна в мрака.
Нямаше нищо — никаква реакция, никакъв звук. Беше само тъмно, задушно и влажно както винаги и толкова тихо, че нямаше съмнение, че съм сама. Внимателно, като се стараех да вдигам колкото е възможно по-малко шум, започнах да проучвам пространството наоколо.
Ръцете ми попаднаха на нещо. Отдръпнах ги, но после ги прокарах леко по очертанията на предмета, който ми заприлича на картонена кутия. Картонена кутия, завита в тънък целофанен лист, който шумолеше под ръцете ми. Опипах вътрешността на кутията и напипах нова целофанена опаковка — някакви квадрати, които шумоляха още по-силно, като ги докосвах. Бързо се отдръпнах, уплашена, че мога да привлека вниманието върху себе си.
Спомних си, че бях останала с впечатлението, че съм напипала горния ръб на дупката. Протегнах ръка наляво и напипах още такива картонени кутии, наредени една върху друга. Опитах се да стигна горния край на купчината, но трябваше да се изправя. Беше на височината на главата ми. Продължих да търся пипнешком, докато намерих стената и дупката в нея точно там, където предполагах, че ще е. Помъчих се да се промъкна вътре, за да се уверя, че това е мястото. Една секунда върху извития под щеше да ми е достатъчна да се уверя в това, но не можах да напредна повече от входа. Вътре беше пълно с кутии.