След като разбрах, че не мога да продължа навътре, започнах бавно да опипвам пътя си обратно, за да изляза от дупката. Установих, че не мога да продължа да вървя по-навътре в коридора. Целият беше запълнен със загадъчните картонени кутии.
Докато проучвах с ръце пода, за да разбера какво представляват, напипах нещо различно. Беше някакъв груб плат, като зебло, чувал, пълен с нещо тежко, което при натискане се местеше и издаваше някакъв лек, съскащ звук. Продължих да мачкам с ръце чувала, без да се притеснявам, че едва доловимото съскане може да привлече вниманието на някого.
Изведнъж всичко ми стана ясно. Причината беше миризмата. Докато си играех с подобния на пясък материал в чувала изведнъж усетих познат мирис. Той ме върна в кухнята ми в Сан Диего, където от лявата страна на умивалника имаше шкаф. Съвсем ясно си представих плика с ориз, пластмасовата градуирана чаша, която използвах, за да отмервам нужното количество, както и кутиите с консерви зад него…
След като осъзнах, че съм напипала чувал с ориз, реших, че в края на краищата бях стигнала до желаното място. Нали Джеб ми беше казал, че го използват за склад, а Джаред току-що се беше върнал от продължителната акция? Сега всичко, което участниците в нея бяха успели да откраднат през седмиците, през които ги нямаше, беше струпано тук в това отдалечено място, докато влезе в употреба.
Веднага през главата ми минаха най-различни мисли. Първо си дадох сметка, че съм заобиколена от храна. Но не просто калпав хляб и рядка лучена супа, а храна. Някъде из тази купчина можеше да има фъстъчено масло, шоколадови бисквити, картофени чипсове и т.н.
Когато си представях, че съм намерила тези неща, започнах дори да усещам вкуса им и да си мисля, че за пръв път ще се наям до насита, откакто бях напуснала цивилизацията. Почувствах се гузна от подобни мисли. Джаред не беше рискувал живота си, не беше се крил седмици наред и не беше крал, за да ме нахрани. Тази храна беше за други. Но нали тъкмо заради това бях дошла тук? Нали точно от това имах нужда, да остана сама и да помисля.
Пропълзях покрай стената. От чувала с ориза ставаше добра възглавница. Притворих очи, което беше напълно ненужно сред непрогледния мрак, и започнах да се консултирам.
Добре, Мел, а сега какво?
Със задоволство установих, че тя е все още будна и нащрек. Съпротивата беше върнала силата й. Унасяше се в сън, само когато нещата вървяха добре.
Приоритети — реши тя. — Какво е най-важното за нас? Да останем живи? Или Джейми?
Тя знаеше отговора. Джейми — потвърдих аз и шумно въздъхнах. Звукът от въздишката ми се отрази от черните стени.
Съгласна съм. Може би ще успеем да оцелеем за известно време, ако позволим на Джеб и на Иън да ни защитават. Това ще му помогне ли?
Може би.
Няма ли да страда повече, ако просто се предадем? Или ако оставим тази работа да се проточи, само за да завърши накрая зле, което ми се струва неизбежно?
На нея това не й хареса. Усещах как се оглежда и търси алтернатива.
Да се опитам да избягам ли? — попитах аз.
Едва ли — реши тя. — Освен това какво бихме могли да правим там отвън? Какво бихме могли да им кажем?
Представихме си заедно как ще обясня отсъствието си с месеци. Можех да излъжа, да съчиня някаква друга история или да кажа, че не си спомням. Обаче се сетих за скептичното изражение на Търсачката, за изпъкналите й очи, пълни с подозрение, и си дадох сметка, че опитите ми да я заблудя щяха да се провалят.
Ще си помислят, че аз съм надделяла — съгласи се Мелани. — След това ще те извадят и ще сложат вътре нея.
Размърдах се, въобразявайки си, че ако променя положението си върху каменния под, това ще ме отдалечи от подобна възможност и потреперих. След това си представих докрай как щеше да завърши това. Тя ще им каже за това място и Търсачите ще дойдат.
И двете изпаднахме в ужас.
Точно така — продължих аз. — Значи бягството отпада.
В такъв случай решението е дали… дали да е бързо или бавно. Кое ще му се отрази по-зле?
Изглежда, че докато се съсредоточавах върху подробностите, поне от моя страна можех да се държа по-делово. Мелани се опита да имитира усилията ми.