Не съм сигурна. От една страна е логично, че колкото по-дълго тримата сме заедно, толкова по-трудна ще бъде раздялата за него. Обаче от друга, ако не се борим и просто се предадем, това няма да му хареса. Ще се чувства предаден от нас.
Замислих се и върху двете възможности, представени от нея, като се опитвах да разсъждавам логично.
Значи… по-скоро бързо, но трябва да положим всички усилия да не умрем, така ли?
Да продължим да се борим — беше категорична тя.
Да се борим. Невероятно. Опитах се да си представя как отговарям на насилието с насилие. Как вдигам ръка, за да ударя някого. Можех да го изразя с думи, но не можех да си представя подобна картина.
Можеш да го направиш — окуражи ме тя. — Ще ти помогна.
Благодаря, но няма да стане. Трябва да има някой друг начин.
Не те разбирам. Скит. Ти си предала напълно твоите, готова си да умреш заради брат ми, влюбена си в мъжа, когото обичам и който ще ни убие, но въпреки това не можеш да се откажеш от навици, които са напълно непрактични тук.
Аз съм такава, каквато съм, Мел. Не мога да променя това, дори ако всичко останало се промени. Остани си такава, каквато си, но ми позволи и аз да правя същото.
Но ако трябва да…
Щеше да продължи да спори с мен, но бяхме прекъснати. Някъде из коридора се чу шум от стъпване на обувки върху скала.
Замръзнах — всяка моя телесна функция замря, с изключение на сърцето, и дори то започна да бие неравномерно. Ослушах се. Надеждата ми, че просто съм си въобразила, не продължи дълго. След секунди чух по-отчетливо стъпките да се приближават. Мелани запази спокойствие, но аз се паникьосах.
Изправи се! — нареди ми тя.
Защо?
Не искаш да се биеш, но можеш да бягаш. Трябва да опиташ нещо… заради Джейми.
Започнах отново да дишам, но се стараех да не поемам дълбоко въздух и да не вдигам шум. Претърколих се бавно и застанах на краката си. Адреналинът се разнесе из мускулите ми и те ту се свиваха, ту се разпущаха. Можех да бягам по-бързо от всеки, който би се опитал да ме настигне, но накъде щях да бягам?
— Скит — прошепна тихо някой. — Скит? Тук ли си? Аз съм.
Гласът му секна и аз разбрах, че е той.
— Джейми! — възкликнах аз. — Какво правиш? Казах ти, че имам нужда да остана сама.
Облекчението в гласа му беше очевидно, когато престана да шепти.
— Всички те търсят. Искам да кажа… Труди, Лили и Уес… Само че не искаме никой да узнае какво правим. Никой не трябва да разбере, че липсваш. Джеб отново носи пушката. Иън е с доктора. Когато докторът се освободи, ще говори с Джаред и Кайл. Всички го слушат. Затова не е нужно да се криеш. Всички са заети, а ти сигурно си уморена…
Джейми обясняваше, продължавайки да се приближава, докато пръстите му намериха ръката ми.
— Всъщност аз не се крия, Джейми. Казах ти, че трябва да помисля.
— Можеш да го правиш в присъствието на Джеб, нали?
— Къде искаш да отида? Обратно в стаята на Джаред ли? Нали там трябваше да бъда.
— Вече не. — В гласа му усетих познатата упорита нотка.
— Защо са заети толкова всички? — попитах аз, за да отклоня темата. — Какво прави докторът?
Опитът ми се оказа неуспешен, той не отговори. След кратко мълчание докоснах бузата му.
— Виж какво, трябва да си при Джеб. Кажи на другите да престанат да ме търсят. Ще поостана тук известно време.
— Не можеш да спиш тук.
— Правила съм го преди.
С ръката си усетих, че клати глава.
— Ще отида поне да донеса постелки и възглавници. Няма да ми трябва повече от една. Няма да остана при Джаред, докато продължава да се държи така.
Простенах вътрешно.
— Тогава стой при Джеб да ти хърка. Ти трябва да си с тях, не с мен.
— Ще бъда там, където аз искам.
Опасността Кайл да ме завари тук не ми излизаше от главата. Обаче този довод само щеше да накара Джейми да се чувства още по-отговорен за защитата ми.
— Добре, но трябва да поискаш разрешение от Джеб.
— По-късно. Няма да го безпокоя тази вечер.
— Какво прави той?
Джейми не отговори. Едва сега разбрах, че нарочно не беше отговорил на въпроса ми първия път. Имаше нещо, което не искаше да ми каже. Може би и другите бяха заети с търсенето ми. Може би завръщането на Джаред беше ги накарало да се върнат към първоначалното си мнение за мен. В кухнята ми се стори, че е така, когато сведоха глави и ме поглеждаха виновно.