Лицето му постепенно се отпусна, докато Джаред продължаваше да го гледа изумен. После изненадата беше заменена от болка — болка и толкова силна мъка от това, че се беше почувствал предаден, че тя съперничеше на изражението му в кухнята.
— Ти не си човекът, за когото те мислех — прошепна Джейми.
Погледна Джаред така, като че ли той беше някъде много далеч, като че ли между тях имаше стена и Джейми бе напълно изолиран от едната й страна.
Очите на Джейми се напълниха със сълзи и той извърна глава, засрамен, че е показал слабостта си пред Джаред. После с бързи крачки се отдалечи.
Опитахме се — помисли си тъжно Мелани. Сърцето я бодеше заради момчето дори и в момента, в който копнееше да насоча погледа си към мъжа. Дадох й каквото искаше.
Джаред не ме гледаше. Взираше се в тъмнината, в която беше изчезнал Джейми, и продължаваше да се държи за носа.
— О, дяволите да го вземат! — провикна се изведнъж той. — Джейми! Върни се!
Не последва отговор.
Джаред хвърли студен поглед към мен, а аз се свих, макар че ядът му като че ли се беше изпарил, после грабна фенера и хукна подир Джейми, оставяйки ме сама в мрака.
Известно време единственото нещо, което успявах да правя, беше да дишам. Съсредоточих се да вдишвам въздуха, да го издишвам и после пак да вдишвам. След като почувствах, че вече мога да го правя добре, се помъчих да се изправя от пода. Бяха ми нужни няколко секунди, за да си припомня как трябваше да движа краката си и дори след това те все още трепереха и заплашваха да се подкосят под тежестта ми, затова отново седнах на пода, опряна на стената, а после потърсих моята пълна с ориз възглавница. Останах да лежа там, докато си дам сметка за станалото.
Нямаше нищо счупено, с изключение на разбития нос на Джаред. Поклатих бавно глава. Джейми и Джаред не трябваше да се бият. Карах ги да се чувстват толкова объркани и нещастни. Въздъхнах и продължих да се занимавам с преценките си. Върху гърба си усещах обширно място, което ме болеше, а едната страна на лицето ми болезнено пламтеше от съприкосновението със стената. Изпитах силно щипане, когато го докоснах и усетих някаква топла течност между пръстите си. Това беше най-лошата ми рана. Останалите охлузвания и натъртвания не бяха сериозни. Когато го разбрах, неочаквано ме обзе голямо облекчение. Бях жива. Джаред имаше възможността да ме убие, но не се беше възползвал от нея. Вместо това беше тръгнал след Джейми, за да оправи нещата между тях. Така че, каквито и щети да бях нанесла на отношенията им, те вероятно не бяха непоправими.
Денят се оказа дълъг. Беше дълъг дори още преди Джаред и другите да се появят, а това като че ли бе преди цяла вечност. Останах там, където бях, затворих очи и заспах върху ориза.
Глава 28
В неведение
Когато се събудих, не можах да се ориентирам в абсолютния мрак.
През последните месеци бях свикнала слънцето да ми казва, че е сутрин. Отначало помислих, че все още е нощ, но после, след като усетих щипенето по лицето си и болката в гърба, си спомних къде се намирах.
До мен чух тихо, равномерно дишане. Не ме изплаши, защото беше най-познатият ми от звуците тук. Не се изненадах, че Джейми се беше промъкнал обратно и бе спал до мен през нощта. Може би го събуди промяната в дишането ми или пък просто се събудихме по едно и също време. Секунди след като бях напълно в съзнание, той уплашен прошепна:
— Скит?
— Тук съм.
Въздъхна с облекчение.
— Ама тук е доста тъмно — рече той.
— Да.
— Дали вече е станало време за закуска?
— Не знам.
— Гладен съм. Хайде да отидем и да проверим.
Не му отговорих. Той правилно изтълкува мълчанието ми, че нещо ме спира.
— Не е нужно да се криеш тук, Скит — каза със сериозен глас, след като изчака няколко секунди да отговоря. — Снощи говорих с Джаред. Ще престане да те тормози, обеща.
Почти се усмихнах. Да ме тормози.
— Ще дойдеш ли с мен? — настоя Джейми. Ръката му намери моята.
— Това ли искаш да направя? — попитах тихо аз.
— Да. Всичко ще бъде както преди.
Мел? Така ли е най-добре?
Не знам. Тя се колебаеше. Знаеше, че не може да е обективна, искаше да види Джаред.
Ама това е лудост.
Не по-малка от факта, че ти също искаш да го видиш.