— Добре, Джейми — съгласих се аз. — Но ми обещай, че няма да се разстройваш, когато се окаже, че не е същото, както преди. Ако нещата загрубеят… Не трябва да се изненадваш.
— Всичко ще е наред. Ще видиш.
Оставих го да ни води в тъмното, като продължи да ме държи за ръката. Опитах се да събера целия си кураж, когато влязохме в пещерата градина. Днес не можех да бъда сигурна в реакцията на никого. Кой знае какво се е говорило, докато съм спала?
Обаче градината беше пуста, въпреки че слънцето грееше ярко в утринното небе. Отразената му от стотиците огледала светлина моментално ме заслепи.
Джейми не се изненада, че заварихме пещерата празна. Гледаше лицето ми и пое рязко въздух, когато лъчите осветиха бузата ми.
— А! — възкликна изненадан той. — Добре ли си? Много ли те боли?
Докоснах леко лицето си. Кожата ми беше грапава от песъчинките, попаднали в засъхналата кръв. Усетих как пулсира там, където я докоснаха пръстите ми.
— Нищо ми няма — прошепнах аз. Празната пещера ме караше да бъда нащрек. Не исках да говоря прекалено високо. — Къде са хората?
Джейми сви рамене, но продължи да ме гледа напрегнато.
— Предполагам, че са заети — не снижи гласа си той.
Това ми напомни за миналата нощ и за тайната, която не искаше да ми каже. Сбърчих вежди.
Според теб какво не иска да ни каже той?
Знаеш толкова, колкото и аз, Скит.
Ти си човек. Нямаш ли интуиция или нещо подобно?
Интуиция ли? Интуицията ми подсказва, че не познаваме това място толкова добре, колкото си мислим, че го познаваме — рече Мелани.
И двете се замислихме върху това не особено успокояващо заключение. Почти почувствах облекчение, когато чух обичайните шумове от хранещи се хора, които идваха от коридора, водещ към кухнята. Не държах особено да срещна когото и да било, като изключим, разбира се, болезнения копнеж да видя Джаред. Обаче безлюдните тунели и разбирането, че нещо се крие от мен, ме караха да бъда нащрек.
Кухнята беше полупразна, което беше странно за този утринен час. Но почти не обърнах внимание на това, защото миризмата, идваща от каменната пещ, потисна всичките ми други мисли.
— О-о-ох! — възкликна Джейми. — Яйца!
Сега започна да ме тегли по-силно след себе си, а и аз нямах желание да изоставам от него. Водени от празните си стомаси, се отправихме бързо към плота до пещта, където майката Лусина стоеше с пластмасов черпак в ръка. По принцип всеки сам си сервираше закуската, която обикновено се състоеше от твърди франзели хляб. Тя погледна момчето и каза:
— Преди час бяха по-вкусни.
— И сега ще са чудесни — отвърна въодушевен Джейми. — Всички ли са яли?
— Повечето. Мисля, че отнесоха един поднос на доктора и на оста… — Лусина не довърши и за пръв път бързо ме погледна. Джейми стори същото. Не можах да разбера какво означаваше изражението, което се появи за миг на лицето на Лусина. То изчезна твърде бързо и беше заменено от нещо друго, когато се взря в охлузванията по бузата ми.
— Колко остана? — попита Джейми, но този път нетърпението му прозвуча малко пресилено.
Лусина се обърна, наведе се и с дръжката на черпака придърпа един тиган от горещите камъни в дъното на пещта.
— Колко искаш, Джейми? Има много — каза му тя, без да се обръща.
— Представи си, че съм Кайл — отвърна през смях той.
— Нека да бъде порция „ала Кайл“ тогава — рече Лусина, но въпреки че се усмихна, очите й останаха тъжни.
Тя напълни до горе една от купите за супа с леко позасъхнали бъркани яйца, изправи се и я подаде на Джейми. Погледна ме отново и разбрах защо ме гледа така.
— Хайде да седнем ей там, Джейми — казах аз и го дръпнах от тезгяха.
Той ме изгледа изумен.
— Ти никак ли не искаш?
— Не. Аз съм… — Щях отново да кажа добре, когато стомахът ми демонстративно изкъркори.
— Скит? — той погледна мен, после Лусина, която стоеше със скръстени на гърдите ръце.
— Ще взема само хляб — казах аз.
— Не. Лусина, какъв е проблемът? — попита той и я изгледа в очакване. Тя не се помръдна. — Ако смяната ти тук е изтекла, аз ще продължа нататък — предложи Джейми. Присви очи и стисна предизвикателно устни.
Лусина сви рамене и остави черпака върху каменния тезгях, после бавно се отдалечи, без изобщо да ме погледне.
— Джейми — казах шепнешком, — тази храна не е за мен. Джаред и другите не са рискували живота си, за да мога да ям яйца на закуска. Хлябът ми е достатъчен.