— Не ставай глупава, Скит — рече Джейми. — Сега ти живееш тук също както останалите. Никой няма нищо против да переш дрехите му или да печеш хляба им, нали? Освен това тези яйца няма да изтраят много дълго. Ако не ги изядеш, ще се развалят.
Усетих как очите на всички присъстващи са се забили в гърба ми.
— Някои биха предпочели да стане точно така — казах още по-тихо аз, за да ме чуе само Джейми.
— Забрави — възрази ядосан той. Изтича до плота и напълни още една купа с яйца, а после я постави пред мен. — Ще ги изядеш всичките — настоя решително той.
Погледнах купата. Устата ми се напълни със слюнка. Бутнах я малко настрана и скръстих ръце.
Джейми се намръщи.
— Е, добре — рече той и също отмести купата си настрани. — Щом ти не ядеш, и аз няма да ям. — Стомахът му шумно изкъркори, но Джейми също скръсти ръце на гърдите си.
Гледахме се така в продължение на две минута, а стомасите и на двама ни продължиха да къркорят, приветствайки яйцата. От време на време той поглеждаше с крайчеца на окото си храната. Това ме уби — този копнеж в очите му.
— Добре — казах тихо, побутнах купата обратно към него, а после придърпах и моята. Той изчака да хапна първата хапка и едва тогава докосна своята. Едва успях да не изохкам, когато усетих вкуса на яйцата върху езика си. Знаех, че изстиналите, леко втвърдили се яйца не бяха най-хубавото нещо, което бях вкусвала, но в този момент изпитвах тъкмо това. Това тяло все още беше живо.
Реакцията на Джейми беше същата. После започна да гълта храната с такава бързина, че почти не му оставаше време да диша. Наблюдавах го, за да съм сигурна, че няма да се задави.
Ядях бавно с надеждата, че ще мога да го убедя да изяде и част от моята порция, когато приключи. Едва след като дребното ни спречкване приключи, а стомахът ми бе задоволен, забелязах най-после атмосферата в кухнята.
Би трябвало появата на яйцата за закуска след месеци еднообразие да стане причина за по-весело настроение. Обаче атмосферата беше мрачна и всички разговаряха шепнешком. Дали това беше последица от разигралата се предишната вечер сцена? Огледах помещението, опитвайки се да разбера.
Тук-там някои от хората ме гледаха, но те бяха единствените, които си шушукаха напрегнато помежду си, а останалите изобщо не ми обръщаха внимание. Освен това никой от тях не беше ядосан, напрегнат, с виновно изражение или някое друго от чувствата, които очаквах да заваря.
Не, те бяха тъжни. На лицата на всички присъстващи беше изписано отчаяние.
Последният човек, когото забелязах, беше Шарън. Хранеше се в един отдалечен ъгъл и както обикновено беше сама. Беше толкова спокойна, докато дъвчеше разсеяно храната, че отначало не забелязах сълзите, които се стичаха по бузите й. Те падаха в храната, но тя продължаваше да яде и като че ли не ги забелязваше.
— Нещо случило ли се е с доктора? — попитах внезапно изплашена Джейми. Запитах се дали не бях се превърнала в параноичка… Може би това нямаше нищо общо с мен. Може би тъжното настроение в кухнята беше част от друга човешка драма, от която аз бях изключена. Затова ли всички бяха заети? Да не би да се беше случил някакъв инцидент?
Джейми погледна към Шарън и въздъхна, преди да ми отговори:
— Не, докторът е добре.
— Леля Маги? Да не би да се е наранила?
Той поклати глава.
— Къде е Уолтър? — продължих да разпитвам все още шепнешком аз. Мисълта, че нещо лошо се е случило с някого от хората тук, дори и ако беше от тези, които ме ненавиждаха, не ми даваше покой.
— Не знам. Той е добре. Сигурен съм.
Едва сега си дадох сметка, че Джейми е също толкова тъжен, колкото и всички присъстващи тук.
— Какво не е наред, Джейми? Защо сте тъжни?
Той вдигна очи от яйцата, продължи да яде, този път като че ли нарочно, и не ми отговори. Привърши закуската си в мълчание. Опитах се да му подам остатъка в купата ми, но той ми хвърли такъв гневен поглед, че я дръпнах обратно към себе си и изядох останалото без по-нататъшна съпротива.
Сложихме купите си в голям пластмасов панер за мръсните съдове. Беше пълен, затова го свалих от плота. Не бях сигурна какво ставаше днес в пещерите, но ми се стори, че миенето на съдове беше едно безопасно занимание.
Джейми ме придружи, като продължаваше непрекъснато да се озърта наоколо. Това не ми хареса. Нямах намерение да му позволя да изпълнява ролята на мой бодигард, ако възникнеше подобна необходимост. Но когато завивахме покрай голямата нива, ме намери редовният ми бодигард, така че тази възможност стана твърде хипотетична.