Той все още ме кара да се чувствам в безопасност — помисли си Мелани, усетила топлината на ръката му на сантиметър от моята. — Макар дори да не подозира, че съм тук.
Не се чувствах в безопасност. Най-вече любовта към Джаред ме караше да не се чувствам в безопасност. Запитах се дали Мелани и аз бихме го обичали, ако той винаги беше това, което е сега, а не усмихнатият мъж от спомените ни, този, който беше дошъл при Мелани, пълен с надежда и чудеса. Щеше ли да го обича тя, ако винаги беше така суров и циничен? Ако загубата на Мелани го беше направила дори още по-безчувствен, отколкото загубата на веселия му баща и на буйните му по-големи братя?
Разбира се — Мел беше сигурна в това. — Щях да обичам Джаред в каквато и да било форма. Дори и такъв, той ми принадлежи.
Запитах се дали същото се отнасяше и за мен. Щях ли да го обичам сега, ако и в спомените й беше такъв? После бях прекъсната. Без да се усетя, установих, че Джаред говореше така, като че ли бяхме по средата на разговора.
— Е, добре, тъкмо заради теб Джеб и Джейми са убедени, че е възможно да продължи някакво съществуване след… като те хванат. Сигурни са, че Мел продължава да мърда там. — Почука леко с юмрук главата ми. Аз се отдръпнах и Джаред скръсти ръце. — Джейми мисли, че тя му говори. — Той вдигна нагоре очи. — Никак не е честно да си играеш така с детето, обаче предполагам, че това е чувство за приличие, което не ви е присъщо.
Обвих коленете си с ръце.
— Въпреки че в това, което Джеб твърди, има нещо и то ме изумява! Какво целиш? Търсачите не са насочени по вярната следа и дори не подозират, че е така. Изглежда, че търсят не нас, а само теб. Затова може би и не знаят каква е целта ти. Може би действаш на своя глава и криеш това от тях. Или…
Беше по-лесно да не му обръщам внимание, докато правеше глупавите си предположения. Съсредоточих се върху коленете си. Както обикновено, бяха мръсни и зацапани в черно и червеникаво.
— Може би са прави… за това дали трябва да бъдеш убита.
Неочаквано прекара леко пръсти по настръхналата ми при тези думи ръка. Когато заговори отново, гласът му беше по-мек:
— Сега никой няма да ти стори зло. Докато не ни причиняваш неприятности… — Той сви рамене. — Мога донякъде да ги разбера, макар все пак да мисля, че грешат. Може би няма основателна причина… като изключим тази, че Джейми…
Вдигнах рязко глава. Погледът му ме пронизваше. Съжалих, че съм проявила интерес и отново се загледах в коленете си.
— Това, че така се привърза към теб, ме плаши — рече тихо Джаред. — Не трябваше да го оставям тук. Не съм предполагал… А сега не знам какво да правя. Мисли, че Мел е жива някъде там вътре. Как ще му се отрази това, когато…?
Направи ми впечатление, че каза когато, а не ако. Независимо какво беше обещал, според него нямаше да остана дълго време жива.
— Изненадан съм как успя да заблудиш Джеб — рече замислен той, сменяйки темата. — Той е много лукав старец. С лекота разбира, когато го мамят. До сега.
Близо минута продължи да стои замислен.
— Не си от приказливите, а?
Последва нова дълга пауза. После изведнъж заговори бързо:
— Това, което ме измъчва, е дали няма да се окажат прави? Откъде, по дяволите, бих могъл да разбера? Не ми харесва това, че намирам някаква логика в твърденията им. Трябва да има друго обяснение.
Мелани направи нов опит да заговори, не така отчаяно както преди. Този път без надежда, че ще успее. Държах здраво стиснати ръцете и устните си. Джаред се размърда. Отдръпна се от стената и обърна тялото си към мен. Наблюдавах с крайчеца на окото си движенията му.
— Защо си тук? — прошепна той.
Погледнах лицето му. Беше внимателно, любезно, почти такова, каквото го помнеше Мелани. Усетих как започвам да губя контрол и устните ми потрепериха. С всичка сила държах скръстени ръцете си. Искаше ми се да докосна лицето му. Исках го. На Мелани това не й хареса.