Ако не ме оставиш да говоря, поне дръж ръцете си скръстени — изсъска тя.
Опитвам се, съжалявам. — Наистина съжалявах. Това й причиняваше болка. И двете се измъчвахме, макар и по различен начин. В момента беше трудно да се каже коя се измъчваше повече.
Джаред ме изгледа с любопитство, когато очите ми отново се напълниха със сълзи.
— Защо? — попита тихо той. — Знаеш ли, Джеб има налудничавата идея, че си тук заради мен и Джейми. Това не е ли лудост?
Устата ми леко се отвори, но прехапах устната си. Джаред се наведе бавно и хвана лицето ми с двете си ръце. Затворих очи.
— Няма ли да ми кажеш?
Поклатих рязко глава само веднъж. Не бях сигурна кой го направи. Дали аз казвах не или Мелани казваше не мога.
Ръцете му ме стиснаха под брадичката. Отворих очи и видях лицето му на сантиметри от моето. Сърцето ми лудо заби, а стомахът ме присви. Опитах се да дишам, но дробовете ми не се подчиниха. По очите му разбрах какво възнамеряваше да направи. Знаех какво щеше да последва, точно как ще усетя устните му. И въпреки това за мен всичко беше толкова ново. Всеки следващ миг беше по-шокиращ от предишния. Устните му се притиснаха в моите.
Мисля, че намерението му беше само леко да ги докосне до моите, но нещата се промениха, когато те се сляха. Изведнъж ги почувствах по-твърди и настоятелни, а дланите му обхванаха лицето ми, докато устните му се притискаха в моите по някакъв съвършено непознат начин. Беше толкова различно от това, което усещах от спомените, много по-силно. Главата ми се замая. Тялото се разбунтува. Вече не го контролирах. То контролираше мен. Не беше Мелани — сега тялото беше по-силно и от двама ни. Дишането ни силно отекваше: моето учестено и неравномерно, а неговото яростно, почти като ръмжене. Загубих контрол над ръцете си. Лявата ми ръка посегна към лицето и косата му. Изпитах желание да заровя пръстите си в нея. Дясната беше по-бърза. Не беше моята.
Юмрукът на Мелани се стовари в челюстта му и отблъсна лицето му от моето с рязък, тъп звук. Плът в плът, твърда и гневна. Силата му не беше достатъчна да го отхвърли надалеч, но той се отдръпна от мен в мига, в който устните ни се разделиха, изохка и ме погледна с разширени от ужас очи.
Загледах се в свитата си в юмрук ръка с такова отвращение, като че ли бях видяла върху нея скорпион. Отвращението ми беше толкова силно, че ахнах от изненада. Сграбчих дясната си китка с лявата си ръка, за да попреча на Мелани да използва отново тялото ми по такъв насилствен начин.
Вдигнах очи към Джаред. Той също се взираше в юмрука, който се опитвах да задържа, и постепенно ужасът, изписан на лицето му, се смени с изненада. За част от секундата лицето му беше абсолютно беззащитно. Можех лесно да прочета мислите му върху него. Не беше очаквал това. Виждаше се ясно, че очакванията му са били съвсем други. Това беше проверка. Проверка, за чийто резултат беше предварително подготвен и който беше очаквал с увереност. Обаче беше изненадан.
Означаваше ли това, че бях издържала теста или се бях провалила? Болката, която усещах в гърдите си, не ме изненада. Вече знаех, че изразът „разбито сърце“, не е просто преувеличение.
В ситуация да се бия или да бягам никога не съм имала избор. За мен той винаги е бил да бягам. Тъй като Джаред беше застанал между мен и тъмния изход на коридора, аз се завъртях и се хвърлих в натъпканата с кутии дупка. Те се смачкаха под тежестта ми. С мъка си пробивах път през тях в тясното пространство, като заобикалях по-тежките и мачках по-леките.
Почувствах пръстите му да се плъзгат по крака ми, опитвайки се да ме хване за глезена, и ритнах една от по-тежките кутии, за да я поставя помежду ни. Той изохка и аз усетих как отчаянието ме стисна за гърлото. Нямах намерение отново да му причиня болка. Не смятах да го ударя. Само се опитвах да избягам.
Макар да беше шумно, не чувах собственото си хлипане, докато разбрах, че няма накъде да се придвижвам повече и шумът от мачкането на кутиите престана. Бях потресена, когато чух собствените си, неравномерни мъчителни стонове. Чувствах се така разтърсена и унизена. Бях ужасена от себе си, от насилието, което съзнателно или не, бях позволила да завладее тялото ми. Обаче не плачех заради това. Плачех, защото беше проверка, а тъй като бях изключително глупаво, ама наистина глупаво създание, ми се искаше всичко да е било истинско.
Мелани се гърчеше в агония вътре в мен и беше трудно да преценя чия болка е по-силна. Чувствах се така, сякаш умирам, защото не е било наистина, а тя усещаше като че ли умира, защото на нея й се беше сторило съвсем като наистина. Независимо от всичко, което беше загубила след края на нейния свят, до този момент никога не се беше чувствала предадена. Когато баща й беше довел Търсачите при децата си, тя знаеше, че всъщност това не е той. В този случай нямаше предателство, а само скръб. Баща й беше мъртъв. Обаче Джаред беше жив и си беше все същият.