Никой не те е предавал, глупачка такава — извиках й аз. Исках да престане да се измъчва. Болката й беше прекалено силна и беше допълнително бреме за мен. Моята си ми беше достатъчна.
Как можа да го направи? Как? — възмущаваше се тя, без да ми обръща внимание.
Продължихме неудържимо да плачем. От истерията ни извади една дума.
От отвора на дупката се чу гласът на Джаред — тих, дрезгав, някак объркан и странно детски, когато попита:
— Мел?
Глава 30
Пренебрегната
— Мел? — попита отново с надежда в гласа той.
Поемайки си дъх, потиснах още едно хлипане, последица от шока.
— Знаеш, че го направих заради теб, Мел. Знаеш, нали? Не беше заради н… него.
Следващото ми хлипане беше по-силно, приличаше по-скоро на стон. Защо не можех да млъкна? Опитах се, като задържах дишането си.
— Ако си там, Мел… — Той замълча за момент.
На Мелани това „ако“ никак не й хареса. От гърдите ми се изтръгна ново хлипане и аз отново се помъчих да поема въздух.
— Аз те обичам — каза Джаред. — Дори и ако не си там, ако не можеш да ме чуеш, аз те обичам.
Отново престанах да дишам и прехапах така силно устната си, че от нея потече кръв. Физическата болка не успя да отвлече вниманието така, както бих искала.
Пред дупката настъпи мълчание, а после, когато престанах да плача, стана тихо и вътре. Напрегнах слуха си, съсредоточавайки се само върху това, което бих могла да чуя. Не исках да мисля. Не чух никакъв звук.
Бях се свила в най-неудобната поза. Най-ниско беше главата ми. Дясната страна на лицето ми беше притисната в грубия каменен под. Под мен имаше една смачкана кутия и лявото ми рамо беше издигнато по-високо от дясното. Бедрата ми бяха точно в противоположната посока, а левият ми прасец опираше в тавана. Усещах, че имам синини по цялото тяло от борбата с кутиите. Знаех, че ще трябва да измисля нещо, за да обясня на Иън и Джейми защо съм в такъв вид, но как щях да го направя? Как бих могла да им кажа че Джаред ме беше целунал, за да ме изпита, както се подлага лабораторен плъх на електрошок, за да се види реакцията му?
И колко дълго трябваше да остана в тази поза? Не исках да вдигам никакъв шум, но имах чувството, че гръбнакът ми всеки момент ще се прекърши. С всяка изминала секунда болката ставаше все по-непоносима. Нямаше да мога да я понасям безмълвно още дълго време. В гърлото ми вече напираше поредният стон.
Мелани нямаше какво да ми каже. Понасяше мълчаливо собствената си мъка и гняв. Джаред й беше говорил, беше признал най-накрая съществуването й. Беше й казал, че я обича. Обаче беше целунал мен. Тя се опитваше да се убеди, че няма причина да се чувства наранена от това, мъчеше се да повярва на всякакви солидни доводи, че е изтълкувала погрешно случилото се. Опитваше се, но без особен успех. Чувах всичко това, но то беше насочено преди всичко към нея. Тя не ми говореше — точно в онзи детски смисъл на израза. Беше ми обърнала гръб.
Усетих, че започвам да изпитвам някакъв непознат за мене гняв към нея. Не беше както в началото, когато се страхувах от нея и исках да изчезне от мозъка ми. Не, сега аз също се чувствах някак предадена. От къде на къде ще ми се сърди за това, което се беше случило? Нямаше логика. Защо ще съм виновна аз, че се бях влюбила благодарение на спомените й, които сама ми беше натрапила и след като това непокорно тяло се беше освободило от контрола ми? Аз й съчувствах за страданието, но моята болка не означаваше нищо за нея. Дори й доставяше удоволствие. Злобно човече.
По бузите ми безмълвно започнаха да се стичат сълзи, макар и по-слаби от предишните. Враждебността й към мен не ми излизаше от ума.
Изведнъж болката в наранения ми гръб стана нетърпима — сламката върху натоварената с тежък товар камила.
— Ох! — простенах аз и започнах да се влача по пода и да размествам кутиите, за да стигна изхода.
Вече не ме интересуваше дали вдигам шум. Само исках да изляза. Заклех се никога повече да не влизам в тази проклета дупка. По-скоро бих предпочела да умра. В буквалния смисъл.