След завръщането на шестимата участници в акцията отново се чувствах неловко при изпълнението на ежедневните си задължения. Беше същото както първия път, когато Джеб ме принуди да се присъединя към тяхното общество. Посрещаха ме с враждебни погледи и напрегнато мълчание. Макар че за тях беше по-трудно, отколкото за мен — бях свикнала. Абсолютно не можеха да приемат начина, по който останалите се отнасяха към мен. Например, когато помагах при жътвата на царевицата и подадох на Лили една кошница, тя с усмивка ми благодари. Очите на Анди щяха да изскочат от орбитите при тази размяна на любезности. Или когато чаках реда си за банята заедно с Труди и Хайди, и Хайди започна да си играе с косата ми. Беше израснала, напоследък непрекъснато ми падаше пред очите и смятах да я отрежа. Хайди се опитваше да измисли прическа за мен и затова подръпваше насам-натам кичурите. Точно в този момент се появиха Бранд и Арън. Арън беше най-възрастният участник в акцията, когото изобщо не си спомнях да съм виждала преди. Труди се смееше на някакво глупаво хрумване, което Хайди се опитваше да направи с косата ми. Двамата свъсиха вежди и минаха в мълчание покрай нас.
Естествено, подобни случки бяха напълно безобидни. Сега обаче Кайл обикаляше из пещерите и макар, че явно му беше наредено да не ме закача, изражението му недвусмислено показваше, че никак не е съгласен със забраната. Бях винаги в компанията на други, когато се случваше да го срещна, и се питах дали единствено това го възпира да не направи нещо повече, а само да ми хвърля гневни погледи и несъзнателно да свива ръцете си в юмруци. Това ме върна отново към паниката, която ме обземаше през първите седмици тук. Бях на път отново да й се предам — да започна пак да се крия и да избягвам местата, където можех да срещна повече хора. Но на втората вечер вниманието ми беше привлечено от нещо по-важно от заканителните погледи на Кайл.
Кухнята отново беше започнала да се пълни с хора. Не бях сигурна дали това се дължи на интереса към историите, които разказвах, или защото Джеб раздаваше шоколадчета. Отказах моето и обясних на Джейми, че не мога да говоря и същевременно да дъвча. Подозирах, че какъвто си е упорит, ще ми запази едно. Иън отново беше заел мястото си близо до огъня. Там беше и Анди, който седеше до Пейдж и продължаваше да ме гледа враждебно. Никой от останалите участници в акцията, между които, разбира се, беше и Джаред, не присъстваше. Докторът също го нямаше и се запитах дали още е пиян, или го измъчва махмурлук. Уолтър отново отсъстваше.
Тази вечер за пръв път ми зададе въпроси съпругът на Труди, Джефри. Зарадвах се, въпреки че се постарах да не го показвам, защото ми се стори, че и той се беше присъединил към хората, които проявяваха търпимост към мен. Но за съжаление не можах да отговоря изчерпателно на въпросите му. Бяха подобни на тези, които ми задаваше докторът.
— Наистина не знам нищо за Лечението — признах аз. — Никога не съм ходила на Лечител преди… преди да дойда тук. Не съм боледувала. Знам само, че не бихме избрали планета, ако не сме в състояние да поддържаме в идеално състояние телата домакини. Няма нещо, което да не може да се лекува, като например обикновено порязване, счупена кост или болест. Сега единствената причина за смъртта е старостта. Естествено има и смъртни случаи, които се дължат на катастрофи, макар че при душите те не са толкова чести. Ние сме предпазливи.
— Смъртта, причинена от въоръжени хора, не е просто някакъв инцидент — обади се някой. В момента вадех опечените хлябове от пещта и не видях кой беше. Гласът ми беше непознат.
— Да, вярно е — съгласих се аз.
— Значи не знаеш какво използват, за да лекуват болестите, така ли? — настоя Джефри. — Не знаеш ли какво има в лекарствата им?
Поклатих глава.
— Съжалявам, но не знам. Навремето, когато имах достъп до такава информация, това не ме интересуваше. Мисля, че просто го приемах за дадено. На всяка планета, на която съм живяла, доброто здраве е просто нещо обичайно.
Червените бузи на Джефри почервеняха още повече. Той сведе очи и забелязах как ядосано сви устни. С какво го бяха обидили думите ми? Хийт, който седеше до Джефри, го потупа по ръката и в помещението се възцари напрегнато мълчание.
— А Лешоядите… — обади се Иън, явно принуден да смени темата. — Не знам дали просто съм пропуснал тази част, но не си спомням да си ни обяснявала защо са били считани за „нелюбезни“…
Наистина не бях давала подобно обяснение, но бях напълно сигурна, че това изобщо не го интересуваше. Беше първият въпрос, дошъл му на ума.