Моят неофициален урок приключи по-рано от обикновено. Нямаше много въпроси и повечето бяха зададени от Джейми и Иън. Въпросите на Джефри бяха накарали повечето хора да се замислят.
— Утре трябва да ставаме рано, за да събираме стеблата… — заяви Джеб след още едно неловко мълчание, слагайки по този начин край на урока. Хората започнаха да се изправят, да се протягат и да разговарят тихо помежду си.
— Какво казах? — попитах шепнешком Иън.
— Нищо. Просто мислят за смъртността — въздъхна той.
Човешкият ми мозък направи едно от онези мисловни прозрения, които хората наричаха интуиция.
— Къде е Уолтър? — попитах все още шепнешком.
Иън отново въздъхна.
— В южното крило. Не е… добре.
— Защо никой не ми каза?
— Напоследък нещата не бяха много леки за теб, затова…
Отхвърлих това обяснение, поклащайки нетърпеливо глава.
— Какво му е?
Джейми, който се приближи до мен, хвана ръката ми.
— Уолтър има счупени кости. Неговите са много крехки — обясни тихо той. — Докторът е убеден, че е рак. Казва, че е в последния стадий. Изглежда, че доста време Уолтър е понасял мълчаливо болката — добави мрачно Иън.
Аз премигнах.
— И нищо не може да се направи. Абсолютно нищо, така ли?
Иън поклати глава, но продължи да ме гледа с искрящите си сини очи.
— Ние не. Дори и да не се намирахме затворени тук, не бихме могли да му помогнем. Не можем да лекуваме тази болест.
Прехапах устни, за да се сдържа да не направя предложението, което ми беше дошло наум. Разбира се, че нямаше какво да се направи за Уолтър. Всеки от тези хора би предпочел бавно да умре, измъчван от болки, вместо да размени мозъка си срещу излекуването на тялото му. Сега можех да разбера това.
— Той питаше за теб — продължи Иън. — Понякога произнасяше името ти. Не беше ясно какво искаше да каже… Докторът го държи пиян, за да облекчава болката му.
— За доктора също не е добре да употребява толкова много алкохол — добави Джейми. — Времето не е никак подходящо за това.
— Мога ли да го видя? — попитах аз — Дали пък това няма да предизвика недоволството на останалите?
Иън се намръщи и изсумтя.
— Питаш дали няма да ядоса някои хора ли? — Той поклати глава. — Макар че кой го е грижа, след като това е последното желание на Уолт…
— Точно така — съгласих се аз. Почувствах как при думата „последно“ очите ми се просълзиха. Ако Уолт е поискал да ме види, няма значение какво би си помислил някой друг и дали това ще го ядоса.
— Не се тревожи за това. Няма да позволя на никого да те тормози — каза Иън и стисна устни.
Изпитах внезапно желание да погледна колко е часът. Времето беше престанало да има някакво значение за мен, но изведнъж наближаването на края започна да ме притиска.
— Не е ли твърде късно да отидем тази нощ? Няма ли да го обезпокоим?
— Той не спи в обичайните часове. Можем да отидем да го видим.
Тръгнах веднага и повлякох Джейми след себе си, защото той още държеше ръката ми. Усещането за изтичането на времето, за наближаването на края ме подтикваше да бързам напред. Ала Иън бързо ме настигна.
В осветената от луната пещера градина минахме покрай други хора, но повечето не ни обърнаха внимание. Бях твърде често в компанията на Джейми и Иън, за да предизвикам любопитството им, въпреки че не се насочихме към обичайните тунели.
Единственото изключение беше Кайл. Спря като закован на място, след като видя брат си до мен. В очите му проблеснаха гневни пламъчета, щом забеляза ръката на Джейми в моята, а устните му се изкривиха от злоба. Иън изправи рамене, когато забеляза реакцията на брат си, а гримасата, изписала се на лицето му, беше идеално копие на тази на Кайл. Нарочно посегна към другата ми ръка. Кайл издаде такъв звук, сякаш се канеше да повърне и рязко ни обърна гръб.
Когато потънахме в мрака на дългия южен тунел, се опитах да освободя ръката си, но Иън я стисна още по-здраво.
— Не искам да го ядосваш толкова — казах аз.
— Кайл не е прав. Това е нещо твърде обичайно за него. Ще се примири най-трудно от всички, което не означава, че трябва да бъдем снизходителни към него.
— Той ме плаши — признах шепнешком. — Не искам да му давам още поводи да ме мрази.
Иън и Джейми стиснаха едновременно ръцете ми и заговориха в един глас:
— Не се плаши — рече Джейми.
— Джеб беше пределно ясен — вметна Иън.