— Какво искаш да кажеш?
— Ако Кайл не може да приеме правилата, наложени от Джеб, в такъв случай той няма да бъде желан тук.
— Но това е лошо. Мястото на Кайл е тук.
Иън въздъхна.
— Така е, но трябва да се научи да се погажда с останалите.
Изминахме остатъка от дългия път в мълчание. Чувствах се виновна. Тук като че ли това беше постоянното ми емоционално състояние. Вина, страх и разбито сърце. Защо дойдох?
Защото, колкото и да е странно, и твоето място е тук, прошепна Мелани. Тя усещаше топлината на ръцете на Иън и Джейми, хванали моите. — Къде другаде си имала възможност да изпиташ това?
Никъде — признах аз и се почувствам още по-потисната. — Това обаче не ме прави част от вас. Не по начина, по който се чувстваш ти.
Ние сме неразривно свързани. Скит.
Нямаше нужда да ми го напомняш…
Бях малко изненадана, че я чувам така ясно. През последните два дни беше притихнала, чакаше с нетърпение и надежда да зърне отново Джаред. Естествено и аз бях заета със същото.
Може би е с Уолтър. Може би е тъкмо там — помисли си с надежда Мелани.
Но не за това отиваме при Уолтър.
Не, разбира се. — В тона й се усети разкаяние, а аз си дадох сметка, че Уолтър не означаваше за нея това, което означаваше за мен. Естествено, тъгуваше, че той умира, но се беше примирила с този край още от самото начало. Обаче аз не можех да приема това, дори сега. Уолтър беше мой приятел, не неин. Той беше защитавал мен.
Когато наближихме болничното крило, ни посрещна синя светлина. Сега знаех, че фенерите се захранват със слънчева енергия и през деня ги държаха на осветени от слънцето места, за да се зареждат. Започнахме да пристъпваме по-безшумно и забавихме ход.
Мразех това място. В тъмнината и с тези причудливи сенки, хвърляни от слабата светлина на фенерите, то беше още по-неприветливо. Усещаше се някаква нова миризма. В помещението вонеше силно на бавно разлагаща се плът и на алкохол.
Две от кушетките бяха заети. От края на едната висяха краката на доктора. Разпознах лекото му похъркване. На другата, ужасно променен и изтощен, Уолтър наблюдаваше приближаването ни.
— Приемаш ли посетители, Уолт? — прошепна Иън, когато погледът на Уолтър се насочи към нас.
— Аха — простена той. Устните му бяха провиснали, а кожата лъщеше от пот на слабата светлина.
— Имаш ли нужда от нещо? — попитах тихо аз. Освободих ръцете си и ги размахах безпомощно между мен и Уолтър.
Неспокойните му очи потърсиха тъмнината. Пристъпих крачка напред.
— Има ли нещо, което можем да направи за теб? Каквото и да е?
Продължи да върти очи, докато най-накрая видя лицето ми. Изведнъж те се фокусираха, преодолявайки пиянското опиянение и болката.
— Най-после — каза, задъхвайки се той. Чуваше се как гърдите му свирят при всяко вдишване и издишване. — Знаех си, че ще дойдеш, ако почакам достатъчно дълго. О, Гладис, имам да ти казвам толкова много неща.
Глава 31
Необходима
Замръзнах, а после бързо извърнах глава, за да видя дали има някой зад мен.
— Гладис беше жена му — прошепна едва чуто Джейми. — Тя не можа да избяга.
— Гладис — обърна се към мен Уолтър, без да го интересува реакцията ми, — можеш ли да повярваш, разболях се от рак? Що за късмет? В живота си никога не съм вземал нито един ден болнични… — Гласът му затихна и аз престанах да го чувам, но устните му продължаваха да се движат. Беше твърде слаб, за да си повдигне ръката, и затова бавно плъзна пръсти по ръба на кушетката към мен.
Иън ме побутна напред.
— Какво трябва да направя? — попитах тихо. Капчиците пот, появили се по лицето ми, нямаха нищо общо с горещия влажен въздух.
— Дядо живя сто и една години — продължи с хъркащ глас Уолтър. — Никой в рода ми не е имал рак, дори и братовчедите. Леля ти Ригън не беше ли болна от рак на кожата?
Погледна ме доверчиво, очаквайки да му отговоря. Иън ме сръга в гърба.
— Ами… — рекох нерешително аз.
— Може би е била лелята на Бил — рече Уолтър.
Погледнах паникьосана Иън, който сви рамене.
— Помагай — подканих го безмълвно аз.
Той ми даде знак да хвана търсещите пръсти на Уолтър. Кожата му беше бяла като тебешир и прозрачна. Виждах как кръвта едва-едва пулсира в сините вени на ръката му. Повдигнах я внимателно, страхувайки се за костите му, които Джейми каза, че били много крехки. Беше много лека, сякаш беше куха.