— О, Гладис, толкова ми беше трудно без теб. Тук е хубаво, ще ти хареса, дори и когато ме няма. Има много хора, с които да си говориш. Знам колко обичаш да си приказваш с някого… — Гласът му отново притихна и престанах да различавам думите, но устните му продължаваха да изричат това, което искаше да сподели с жена си. Не престанаха да се движат дори и когато затвори очи и главата му се отпусна на една страна.
Иън намери мокра кърпа и започна да бърше лъсналото от пот лице на Уолтър.
— Не ме бива да… лъжа — прошепнах аз, като наблюдавах движещите се устни на човека, за да се уверя, че не ме чува. — Не искам да го разстройвам.
— Не е нужно да казваш каквото и да било — увери ме Иън. — Той не е на себе си и няма да забележи.
— Приличам ли на нея?
— Никак. Виждал съм нейна снимка. Пълна и с червена коса.
— Добре, остави на мен.
Иън ми подаде кърпата и аз избърсах потта от врата на Уолтър. Когато ръцете ми са заети с нещо, се чувствам по-добре. Уолтър продължи да мълви. Стори ми се, че чух да казва „Благодаря, Гладис, беше много мила.“
Не бях забелязала, че докторът е престанал да хърка. Чух зад гърба си познатия глас. Беше много внимателен и не се стреснах:
— Как е той?
— Има халюцинации — прошепна Иън. — От брендито ли е, или от болката?
— Мисля, че е по-скоро от болката. Бих дал дясната си ръка за малко морфин.
— Може би Джаред ще сътвори някое ново чудо — предположи Иън.
— Може би — каза с въздишка докторът. — Лечител.
Продължих разсеяно да бърша бледото лице на Уолтър и се заслушах по-внимателно, но те престанаха да говорят за Джаред.
Не е тук — прошепна Мелани.
Отишъл е да търси нещо, за да помогне на Уолтър — съгласих се аз.
Сам — добави тя.
Замислих се за последния път, когато го видях — за целувката, за това, че беше повярвал…
Вероятно е искал да остане известно време сам.
Надявам се, че не е излязъл навън, за да се убеди отново, че ти не си някоя Търсачка с дарби на актриса…
Възможно е, разбира се.
Мелани безмълвно изпъшка.
Иън и докторът разговаряха тихо за незначителни неща. Говореше най-вече Иън, който му разказваше какво става напоследък в пещерите.
— Какво е станало с лицето на Скит? — попита го тихо докторът, но въпреки това го чух.
— Пак същото — отвърна ядосан Иън.
Докторът недоволен изсумтя и после цъкна с език.
Иън му разказа малко за урока, който бях изнесла тази вечер и за въпросите на Джефри.
— Щеше да е много добре, ако в Мелани се беше настанил някой Лечител — рече замислен докторът.
Трепнах, но те бяха зад мен и може би не забелязаха.
— Имаме късмет със Скит — възрази Иън. — Никой друг не…
— Знам — прекъсна го добродушен както винаги докторът. — Колко жалко, че Скит не е проявявала по-голям интерес към медицината.
— Съжалявам — рекох тихо аз. — Ползвах, без да се замисля, предимствата на безупречното си здраве, без изобщо да проявявам любопитство за причината.
Една ръка докосна рамото ми.
— Не е нужно да се извиняваш за каквото и да било — каза Иън.
Джейми седеше смълчан. Огледах се и го видях, че се е свил на кушетката, на която дремеше докторът.
— Става късно — рече докторът. — Тази нощ Уолтър няма да ходи никъде. По-добре ще е да поспите.
— Пак ще дойдем — обеща Иън. — Кажи ни какво да донесем за двама ви.
Оставих ръката на Уолтър и леко я потупах. Той рязко отвори очи и се взря в мен с по-съсредоточен поглед.
— Тръгваш ли си? — изхърка той. — Нужно ли е да си вървиш толкова скоро?
Отново поех бързо ръката му.
— Не, не е нужно да тръгвам.
Той се усмихна и отново затвори очи. Пръстите му едва-едва стиснаха моите.
Иън въздъхна.
— Вие можете да вървите — казах му аз. — Нямам нищо против да остана. Отведи Джейми да си легне.
Иън огледа помещението.
— Почакай малко — рече той и грабна най-близката кушетка.
Не беше тежка. Вдигна я и я постави до тази на Уолтър. Протегнах колкото е възможно повече ръката си, за да не разбутвам Уолтър, докато Иън нагласи кушетката. После той ме вдигна със същата лекота и ме положи на леглото редом с Уолтър. Той така и не отвори очи. Ахнах изненадана как Иън най-безцеремонно ме вдигна, все едно че бях човек.