Посочи с брадичка към ръката на Уолтър, която стискаше моята.
— Мислиш ли, че ще можеш да спиш така?
— Да, сигурна съм.
— Приятни сънища, тогава. — Усмихна ми се, а после се обърна и вдигна Джейми от другата кушетка. — Хайде да вървим, момче, — рече той и понесе момчето с такава лекота, като че ли беше малко дете. Тихите стъпки на Иън постепенно затихнаха в далечината, докато престанах съвсем да ги чувам.
Докторът се прозя и отиде да седне зад бюрото, което си беше направил от дървени каси и една алуминиева врата, като взе слабата лампа със себе си. Стана твърде тъмно, за да мога да виждам лицето на Уолтър и това ме изнерви. Като че ли вече беше умрял. Утешавах се с това, че пръстите му все още стискаха моите.
Докторът започна да рови из някакви книжа и едва чуто да си тананика със затворена уста. Въпреки лекото шумолене на хартията се унесох в сън.
На сутринта Уолтър ме позна. Събудих се, едва когато се появи Иън, за да ме съпроводи обратно. Трябваше да се приберат стеблата в царевичната нива. Обещах на доктора да му донеса закуска преди да отида на работа.
Последното нещо, което направих, беше да освободя внимателно изтръпналите си пръсти от пръстите на Уолтър.
Той отвори очи и прошепна:
— Скит?
— Уолтър? — Не бях сигурна колко дълго ще продължи да ме познава и дали си спомня нещо от предишната нощ. Ръката му стисна въздуха и аз му подадох лявата си, която не беше така изтръпнала.
— Дошла си да ме видиш. Много мило от твоя страна. Знам, че… сега, когато другите се върнаха… Ще ти е трудно… Лицето ти…
Очевидно му беше трудно да мърда устните си, за да произнася думите, а очите му ту се фокусираха, ту гледаха някъде в празното пространство. Колко типично за него първите му думи да са на загриженост за мен.
— Всичко е наред, Уолтър. Как се чувстваш?
— О… — Той тихо изпъшка. — Не толкова… Докторе?
— Тук съм — рече тихо докторът, застанал зад мен.
— Има ли още алкохол? — попита, задъхвайки се, той.
— Разбира се.
Докторът вече се беше подготвил. Поднесе гърлото на една бутилка от дебело стъкло към отпуснатите устни на Уолтър и внимателно започна да налива малко по малко тъмнокафявата течност в устата му. Уолтър премигваше при всяка глътка, която изгаряше гърлото му. Част от течността се стече от устата му върху възглавницата. Миризмата ме удари в носа.
— Така по-добре ли е? — попита докторът, след като дълго налива алкохола в гърлото на Уолтър.
Уолтър изсумтя. Не ми прозвуча като потвърждение. Затвори очи.
— Още ли? — попита докторът.
Уолтър направи гримаса и пак простена. Докторът тихо изруга.
— Къде е Джаред? — промърмори той.
Изтръпнах при произнасянето на името. Мелани се размърда, а после отново се унесе.
Лицето на Уолтър пребледня и той отпусна глава върху възглавницата.
— Уолтър? — прошепнах аз.
— Болката е твърде силна и не може да остане в съзнание. Остави го — рече докторът.
Усетих стягане в гърлото.
— Какво мога да направя?
— Каквото и аз, което означава нищо. Безполезен съм — каза докторът и в гласа му се усети отчаяние.
— Не говори така, докторе — заяви Иън. — Не си виновен. Светът не е такъв, какъвто беше. Никой не очаква повече от теб.
Сведох глава. Не, техният свят вече не беше такъв, какъвто беше. Нечия ръка докосна моята.
— Хайде да вървим — прошепна Иън.
Кимнах и започнах внимателно отново да измъквам ръката си.
Уолтър отвори очи, без да ме вижда.
— Глади? Тук ли си? — проплака той.
— Тук… съм — отвърнах колебливо аз и му позволих отново да стисне ръката ми. Иън сви рамене.
— Ще донеса храна и на двамата — каза тихо и се отдалечи.
Чаках с нетърпение завръщането му, изнервена от заблудата на Уолтър. Непрекъснато повтаряше името на Гладис, но не искаше нищо от мен, за което му бях благодарна. След около половин час започнах да се ослушвам за стъпките на Иън в тунела, като се питах какво ли го е забавило толкова. През цялото време докторът стоеше зад бюрото си, свел рамене, загледан в нищото. Виждаше се колко безполезен се чувства.
После чух нещо, но не бяха стъпки.
— Какво е това? — попитах го шепнешком. Уолтър отново беше притихнал, може би беше изпаднал в безсъзнание. Не исках да го безпокоя.