Аз исках да се скрия под някоя голяма скала от нетрепващите очи на моята Търсачка, а той си въобразяваше, че искам да я насоча насам. Да я доведа тук, за да убие Джейми, Джаред, Джеб, Иън… Започна да ми се повдига.
— Можеш да си вървиш, Бранд — заяви с леден тон докторът. — Ще наглеждам Скит.
Бранд повдигна вежда.
— Какво ви стана бе, хора? На теб, на Иън и на Труди, на останалите? Като че ли сте хипнотизирани. Ако нещо с очите ви не беше наред, бих се учудил.
— Върви си и се чуди, колкото си искаш, Бранд, но се махни.
Бранд поклати глава.
— Трябва да свърша една работа.
Докторът тръгна към него и спря, когато застана между Бранд и мен, а после скръсти ръце на гърдите си.
— Няма да я докосваш.
Бумтенето на хеликоптера се чу в далечината. Всички останахме напълно неподвижни и не смеехме да дишаме, докато звукът отслабна. Когато отново настъпи тишина, Бранд поклати глава. Не каза нищо. Само отиде до бюрото на доктора и взе стола му. Занесе го до стената, където беше шкафът, стовари го на земята и се отпусна така тежко върху него, че металните му крака изскърцаха върху каменния под. Наведе се напред, сложи ръце върху коленете си и се загледа в мен. Приличаше на лешояд, който чака заекът да престане да мърда. Докторът стисна зъби.
— Гладис — прошепна Уолтър, идвайки отново в съзнание — ти си тук.
Бях прекалено изнервена, за да говоря, докато Бранд ме наблюдаваше. Само потупах ръката му. Очите му потърсиха лицето ми, за да видят познатите черти, които не бяха там.
— Боли, Глади. Много боли.
— Знам — прошепнах аз.
— Докторе?
Той беше вече готов с брендито в ръка.
— Отвори, Уолтър.
Шумът от хеликоптера се чуваше някъде отдалече, но все още твърде наблизо. Докторът трепна и няколко капки от брендито се разляха върху ръката му.
Денят беше ужасен. Най-лошият от живота ми на тази планета, дори по-лош от първия ми ден в пещерите и от последния, прекаран в сухата, гореща пустиня, когато бях само на часове от смъртта.
Хеликоптерът отново и отново продължаваше да кръжи. Понякога минаваше повече от час и започвах да си мисля, че най-после това ще свърши. Но после звукът отново се връщаше и мислено си представях упоритата й физиономия и изпъкналите й очи, които оглеждат голата пустиня за следи от хора. Опитах се с усилие на волята да не мисля за нея, като се съсредоточих върху спомените си за еднообразната, безцветна равнина на пустинята, надавайки се да я накарам по някакъв начин да се убеди, че тук няма нищо и да си тръгне.
Бранд не сваляше от мен изпълнените си с подозрение очи. Усещах непрекъснато погледа му, въпреки че рядко вдигах очи към него. Положението малко се подобри, когато Иън се върна. Беше донесъл наведнъж закуската и обяда ни. Беше целият изпоцапан от събирането на багажа за евакуация — каквото и да означаваше това.
Имаха ли къде да отидат? Иън така се намръщи, че заприлича на Кайл, когато Бранд му обясни накратко защо е там. След това издърпа още една празна кушетка до моята, за да може да седне на нея и да ме скрие от очите на Бранд.
Хеликоптерът и подозрителният поглед на Бранд не бяха най-лошото. В нормален ден, ако се случеше подобно нещо, то би било крайно мъчително. Обаче днес това беше нищо.
Към обяд докторът даде на Уолтър последното останало бренди. Само минути по-късно Уолтър започна да се извива, да стене и да се задъхва. Пръстите му изподраскаха моите, но когато ги отдръпвах, стенанията му преминаваха в крясъци. Веднъж станах, за да отида до тоалетната. Бранд ме последва, което накара Иън също да дойде. Когато се върнахме, след като почти тичахме през целия път, крясъците на Уолтър вече бяха направо нечовешки. Докторът гледаше с празен поглед пред себе си, измъчван от безсилието си.
Уолтър притихна за малко, когато му заговорих и го накарах да си помисли, че жена му е наблизо. Това беше лесна, благородна лъжа. Бранд недоволно изсумтя, но аз не му обърнах внимание. Само болката на Уолтър имаше значение.
Обаче воплите и гърчовете продължиха и Бранд започна да се разхожда напред-назад в другия край на помещението, като се стараеше да е колкото е възможно по-далеч.
Когато светлината над нас стана оранжева, Джейми дойде да ме потърси и донесе храна за четирима. Не му позволих да остане. Накарах Иън да го отведе обратно в кухнята, за да се нахрани, и настоях да ми обещае да го наблюдава през цялата нощ, за да не се промъкне обратно тук. Уолтър не можеше да не крещи, защото докато се извиваше, мърдаше счупения си крак и този звук беше направо непоносим. Не исках тази нощ да се запечата в паметта на Джейми така, както щеше със сигурност да се запечата в паметта на доктора и в моята. Може би и в тази на Бранд, въпреки че той правеше всичко възможно да не обръща внимание на Уолтър, запушваше си ушите и тананикаше със затворена уста някаква нестройна мелодия.