Докторът не се опита да се дистанцира от ужасните страдания на Уолтър и страдаше заедно с него. От крясъците върху лицето му се врязваха такива дълбоки бръчки, сякаш кожата му беше издрана от ноктите на някакво животно. Беше странно да се види такова дълбоко състрадание у един човек, особено пък у доктор. След като го наблюдавах как изживява болката на Уолтър, започнах да гледам на него по съвсем друг начин.
Мъката му беше толкова голяма, че сякаш вътрешно кървеше. Невъзможно бе да повярвам, че докторът е жесток човек, той просто не можеше да бъде мъчител. Опитах се да си спомня какво бе казано, за да започна да правя подобни догадки. Някой беше ли го обвинил открито? Едва ли беше така. Вероятно ужасът, който изпитвах тогава, ме беше накарал да стигна до подобни неверни заключения. Съмнявах се, че мога да изпитвам недоверие към доктора след този кошмарен ден. Въпреки това неговата болница щеше да продължи да е за мен едно ужасно място.
Когато и последните остатъци от дневната светлина изчезнаха, хеликоптерът също престана да кръжи. Стояхме в тъмното и не смеехме да пуснем дори слабата синя светлина. Минаха няколко часа преди някой от нас да повярва, че акцията по издирването е прекратена. Бранд първи реши, че е така. Беше му дошло до гуша да стои в болницата.
— Логично е да се откаже — промърмори той и се отправи към изхода. — Не може да види нищо през нощта. Ще взема лампата с мен, докторе, за да не се опита любимият паразит на Джеб да направи нещо с нея, и ще си вървя.
Докторът не отговори и дори не погледна намусения мъж, когато той се отдалечи.
— Накарай я да престане, Глади, накарай я да престане — замоли ме Уолтър. Избърсах потта от лицето му, докато той продължаваше с всички сили да стиска ръката ми.
Времето като че ли забави ход и напълно спря. Тъмната нощ сякаш нямаше край. Крясъците на Уолтър станаха още по-чести и по-сърцераздирателни.
Мелани беше някъде далеч, тъй като знаеше, че не може да помогне с нищо. Ако Уолтър нямаше нужда от мен, аз също бих се скрила някъде. В главата ми нямаше никой друг. Бях съвсем сама. Това бях искала някога. Сега се чувствах като изгубена.
След време някаква сива светлина започна да се промъква през Отдушниците отгоре. Бях почти заспала, но стенанията и крясъците ми пречеха да потъна в сън. Чувах как докторът похърква зад мен. Бях доволна, че можеше да се спаси поне за малко.
Не усетих кога е влязъл Джаред. Опитваше се едва чуто да успокоява Уолтър.
— Тук съм, тук съм — прошепнах аз, когато той отново започна да крещи името на жена си.
— Тихо, всичко е наред. — Думите нямаха значение. Просто трябваше да казвам нещо и като че ли гласът ми наистина го караше да крещи по-малко.
Не знам колко дълго Джаред ме бе наблюдавал заедно с Уолтър, преди да разбера, че е там. Вероятно е минало известно време. Бях сигурна, че първата му реакция ще бъде гневна, но когато го чух да говори, гласът му беше спокоен:
— Докторе — каза той и аз усетих леглото до мен да се клати, — събуди се, докторе.
Издърпах рязко ръката си и се извърнах, все още неориентирана, за да видя лицето, което безпогрешно свързвах с този глас.
Очите му ме гледаха, докато разтърсваше рамото на спящия човек. Поради слабата светлина беше невъзможно да прочета какво казват. Лицето му беше абсолютно безизразно.
Изведнъж Мелани се оживи. Вгледа се в чертите му, опитвайки се да прочете мислите зад маската на равнодушието.
— Глади! Не си отивай! Недей! — Крясъците на Уолтър накараха доктора да се изстреля от кушетката като катапултиран. Извърнах се отново към Уолтър и пъхнах изранената си ръка в търсещите му пръсти.
— Ш-ш-шт, ш-ш-шт! Уолтър, тук съм. Няма да те изоставя. Няма, обещавам ти.
Той притихна, продължавайки да хленчи като малко дете. Изтрих влагата от челото му. Хлипането му престана и премина във въздишка.
— Защо е всичко това? — промърмори Джаред зад мен.
— Тя е най-добрият болкоуспокоител, който можах да намеря — рече уморено докторът.
— Е, аз ти намерих нещо по-добро от един кротък Търсач.
Стомахът ми се сви на топка, а Мелани изсъска в главата ми.