Колко глупав и заслепен от упоритостта си — възмути се тя. Няма да ти повярва дори и ако му кажеш, че слънцето залязва на запад.
Обаче докторът не обърна внимание на обидата към мен.
— Намерил си нещо!
— Морфин — не е много. Щях да дойда по-рано, ако Търсачката не ме беше засякла навън.
Докторът моментално пристъпи към действие. Чух го, че рови из нещо подобно на хартия, а след това възхитен възкликна:
— Джаред, ти си човек-чудо!
— Докторе, само сек…
Обаче докторът вече беше до мен. Нетърпението оживи измъченото му лице. Ръцете му държаха малка спринцовка. Заби иглата в сгъвката на лакътя на Уолтър на ръката, която стискаше моята. Извърнах лице настрани. Стори ми се толкова ужасно да забиеш нещо през кожата му.
Но не можех да оспорвам резултатите. След около половин минута цялото тяло на Уолтър се отпусна и се превърна в купчина плът върху тънкия дюшек. Дишането му от рязко и ускорено стана равномерно. Ръката му се отпусна и освободи моята.
Разтрих лявата си ръка с дясната, за да се опитам да възстановя кръвообращението в пръстите си. Това беше съпроводено от леки убождания под кожата.
— Докторе, така наистина няма да стигне — прошепна Джаред.
Вдигнах очи от лицето на Уолтър, което най-после се беше успокоило. Джаред беше с гръб към мен, но видях изненаданото изражение на доктора.
— Достатъчно за какво? Нямам намерение да го пестя за черни дни, Джаред. Разбира се, бих искал да имаме още от него, за да можем отново да го използваме, ако се наложи, но нямам намерение да оставя Уолтър да крещи от болка, след като мога да му помогна!
— Нямах това предвид — рече Джаред. Говореше така, като че ли многократно го беше обмислял. Бавно и спокойно, като дишането на Уолтър. Докторът се намръщи в недоумение.
— Има достатъчно, за да спре болката може би за три или четири дни, това е всичко — рече Джаред. — Ако му я даваш на дози.
Не разбрах какво казваше Джаред, но докторът разбра.
— Аха — рече с въздишка той. Обърна се да погледне отново Уолтър и видях, че очите му се просълзиха. Отвори уста да заговори, но не каза нищо.
Исках да разбера за какво говорят, но присъствието на Джаред ме накара да запазя мълчание. Предишната ми сдържаност, от която напоследък рядко имах нужда, се върна отново.
— Не можеш да го спасиш. Можеш само да му спестиш болката.
— Знам — отвърна докторът. Гласът му секна, като че ли бе готов да се разплаче. — Прав си.
Какво става? — попитах аз. Докато чувствах, че Мелани е наблизо, можех да я използвам.
Ще убият Уолтър — каза ми равнодушно тя. — Има достатъчно морфин, за да му се даде една свръхдоза.
Ахнах от изненада и това се чу ясно в смълчаното помещение. Не погледнах, за да видя как ще реагират двамата здрави мъже. Очите ми се напълниха със сълзи, когато се наведох над възглавницата на Уолтър.
Не — помислих си аз — не. Не още. Не.
Предпочиташ да умре, крещейки, така ли?
Аз просто… Не мога се примиря с тази… безвъзвратност. Няма никога повече да видя моя приятел.
Колко от другите ти приятели си се върнала да видиш, Скит?
Не съм имала такива приятели преди.
Спомените за приятелите ми на другите планети бяха много смътни в главата ми. Душите бяха толкова еднакви и в някои отношения напълно непроменими. Уолтър определено си беше той. Когато си отидеше, никой нямаше да запълни мястото му.
Подложих ръце под главата му и оставих сълзите си да капят върху кожата му. Опитах се да потисна плача си, но не можах и сълзите ми продължиха да се леят.
Разбирам. Още нещо, което ти се случва за пръв път — прошепна Мелани. — Усетих в тона й съчувствие. Съчувствие към мен, това също беше за пръв път.
— Скит? — обади се докторът.
Само поклатих глава, неспособна да отговоря.
— Мисля, че остана тук прекалено дълго — каза той. Усетих ръката му лека и топла върху рамото си. — Трябва да си починеш.
Отново разтърсих глава и продължих тихо да плача.
— Изтощена си — отбеляза той. — Иди да се измиеш. Разтъпчи се, хапни нещо.
Гневно го изгледах.
— Уолтър ще бъде ли тук, когато се върна? — промълвих през сълзи.
Той нетърпеливо ме изгледа.
— Това ли искаш?