Тогава какво ще стане?
Знаеш какво ще стане. Кайл наруши правилата, Джеб ще го застреля или ще го изгонят оттук. Може би първо Иън ще го спука от бой. Ще е много забавно да се наблюдава.
Мелани не го мислеше сериозно… поне на мен така ми се струваше. Все още беше много ядосана, че бях рискувала живота ни, за да спася нашия евентуален убиец.
Точно така — казах й аз. — И ако те изгонят Кайл заради мен… или го убият… Потреперих. Не можеш ли да разбереш, че в това няма никаква логика? Той е един от вас.
Ние трябва да живеем тук, Скит. Излагаш живота ни на опасност.
Този живот е и мой. И аз съм… ами, аз съм си аз.
Мелани гневно изпъшка.
— Скит? — настоя да получи отговор Иън.
— Нищо — излъгах не много успешно аз.
Иън ме хвана за брадичката и повдигна лицето ми.
— Носът ти кърви. — Извърна на една страна главата ми. — В косата ти има повече кръв.
— Аз… ударих си главата, когато подът се срути.
— И от двете страни ли?
Свих рамене.
Иън продължително ме изгледа. Мракът в тунела скри гневните пламъчета в очите му.
— Трябва да заведем Кайл при доктора… Когато падна, здравата си удари главата.
— Защо го защитаваш? Той се е опитал да те убие. — Това беше казано като безспорен факт, а не като въпрос. Изражението на лицето му бавно се промени от гневно в ужасено. Представи си какво сме правили на нестабилната площадка. Видях го в очите му. Когато не отговорих, той продължи шепнешком: — Искал е да те хвърли в реката… — Забелязах, че потрепери.
Ръката му все още беше прихванала Кайл, когато падна от изтощение, безсилен да се движи повече. Сега отблъсна грубо брат си, който все така беше в безсъзнание, и отвратен се отдръпна по-далеч от него. Примъкна се към мен и обгърна с ръце раменете ми. Притисна ме до гърдите си. Усещах го как диша. Все още трудно си поемаше дъх. Почувствах се много странно.
— Трябваше още там да го претърколя и собственоръчно да го бутна през ръба.
Поклатих енергично глава, от което тя ме заболя още повече.
— Не.
— Така щеше да се спести време. Правилата на Джеб са ясни. Ако се опиташ да навредиш някому тук, има наказания. Ще има съд.
Опитах да се отдръпна от него, но той ме притисна още по-силно до себе си. Не се уплаших. Беше съвсем различно от момента, когато ме сграбчи Кайл. Но беше объркващо. Не знаех как да реагирам.
— Не. Не можете да направите това, защото никой не е нарушавал правилата. Подът се срути, това е всичко.
— Скит…
— Той е твой брат.
— Знаел е какво върши. Да, той ми е брат, но го е направил, а ти си… ти си… моя приятелка.
— Нищо не е направил. Той е човек — казах тихо аз. — Това място е негово, а не мое.
— Излишно е да водим повече този разговор. Твоето определение за човек е различно от моето. За теб то означава нещо… негативно, а за мен е комплимент и според моята дефиниция ти си, а той не е. Не и след всичко това.
— Човекът не е нещо негативно за мен. Сега аз те познавам. Но той е твой брат, Иън.
— Факт, от който се срамувам.
Отново направих опит да се отдръпна от него. Този път той ме пусна. Може би заради болезнения стон, който се отрони от устните ми, когато преместих крака си.
— Добре ли си?
— Мисля, че да. Трябва да намерим доктора, но не знам дали ще мога да вървя. Аз… ударих си крака, когато паднах.
Той с усилие потисна гневното си възклицание.
— Кой крак? Я да видя.
Опитах се да изпъна ударения си крак — беше десният — и отново изохках. Ръцете му внимателно опипаха глезена, провериха костите и ставите.
— По-високо. Ето тук. — Дръпнах ръката му към задната част на бедрото ми, малко над коляното. Отново простенах, когато той натисна болното място. — Не мисля, че е счупен. Само ме боли.
— Най-малкото ще да е дълбока мускулна травма — промълви той. — Как се случи?
— Трябва да… да съм се ударила в някой камък при падането.
Той въздъхна.
— Добре, хайде да те заведем при доктора.
— Кайл има повече нужда от него, отколкото аз.
— Във всеки случай трябва да отида да намеря доктора или някой да ми помогне. Не мога да нося Кайл на такова разстояние, но със сигурност мога да нося теб. О… почакай.
Обърна се рязко и се шмугна обратно в пещерата, в която течеше реката. Реших да не споря с него. Исках да видя Уолтър преди… Докторът беше обещал да ме изчака. Колко скоро щеше да свърши действието на първата доза обезболяващо? Чувствах главата си замаяна. Безпокоях се за толкова много неща, а и бях изморена. След спадането на адреналина се чувствах отпаднала.