Отново се опитах да седна. Исках да бъда по-близо, за да виждам. Ръката на Иън ме спря.
— Спокойно — рече той. — Не се опитвай да ставаш.
— Помогни ми — примолих се аз.
— Скит?
Чух гласа на Джейми, а после го видях. Косата му подскачаше, докато тичаше към мястото, където лежах. Пръстите ми напипаха ръба на рогозката под мен. Как се бях озовала тук, спяща под звездите?
— Те не изчакаха — каза Джейми на Иън. — Скоро ще свърши.
— Помогни ми да се изправя — помолих аз.
Джейми протегна ръка, но Иън поклати глава.
— Аз ще я донеса.
Пъхна много внимателно ръцете си под мен, за да избегне най-болезнените ми места. Повдигна ме от земята и главата ми се завъртя като кораб, който всеки миг ще се преобърне. Изохках.
— Какво е направил докторът с мен?
— Даде ти малко от остатъка от морфина, за да може да те прегледа, без да ти причинява болка. И без това трябваше да поспиш.
Неодобрително се намръщих.
— Няма ли друг да има повече нужда от медикамента?
— Ш-ш-шт — накара ме да млъкна той и аз чух един глух глас встрани от мен.
Погледнах отново към групата. Стояха в края на една плитка, тъмна пещера, оформена от вятъра, под нестабилната купчина камъни. Бяха се наредили в нестройна редица с лице към пещерата.
Разпознах гласа на Труди:
— Уолтър винаги гледаше на нещата откъм по-светлата им страна. Можеше да види светлата страна и на черна дупка. Това ще ми липсва.
Видях една фигура да пристъпва напред, забелязах прошарената плитка, която се поклащаше в такт с крачките, и проследих как Труди хвърли нещо в тъмната дупка. От пръстите й се посипа пясък, които падна с леко шумолене на земята.
После тя се върна назад и застана до мъжа си. Джефри се отдели от нея и пристъпи към дупката:
— Сега той ще намери своята Гладис. Там, където се намира, ще бъде по-щастлив — Джефри също хвърли шепа пръст.
Иън ме отнесе от дясната страна на редицата, достатъчно близо, за да мога да погледна в тъмната ниша. Върху земята пред нас забелязах едно по-тъмно пространство, около което в полукръг се беше наредило цялото човешко население.
Тук бяха всички — до един. Напред пристъпи Кайл. Не погледна към нас. Виждах лицето му в профил. Дясното му око беше подуто и почти затворено.
— Уолтър умря като човек — рече Кайл. — Никой от нас не би могъл да иска нещо повече от това. — Той хвърли шепа пръст в тъмния трап, изкопан в земята. После се присъедини отново към групата.
Джаред беше застанал до него. Направи няколко крачки и спря при ръба на гроба на Уолтър.
— Уолтър беше изключително добър човек. Никой от нас не може да се сравнява с него. — После хвърли своята шепа пръст.
— Уолтър беше смел — каза Джейми. — Не се страхуваше да умре, не се страхуваше да живее и… не се страхуваше да вярва. Вземаше сам решенията и те бяха винаги добри. — Джейми също хвърли своята шепа пръст. Обърна се и се върна обратно, като не сваляше погледа си от мен.
— Твой ред е — прошепна той, когато застана до мен.
Анди вече пристъпваше напред с лопата в ръце.
— Почакай — рече и гласът му наруши тишината. — Скит и Иън не са казали нищо.
Около мен чух неодобрително мърморене. Имах чувството, че мозъкът ми ще експлодира.
— Нека проявим малко уважение — рече Джеб с глас, по-силен от този на Джейми. Дори ми се стори прекалено силен.
Инстинктивното ми желание беше да махна с ръка на Анди да продължи и да накарам Иън да ме отнесе настрани. Това беше човешко погребение, а не мое. Но аз наистина скърбях. И имах да кажа нещо.
— Иън, помогни ми да взема малко пръст.
Иън приклекна, за да мога да загреба шепа дребни камъчета от земята под краката ни. Постави ме на коляното си, за да вземе и той от пръстта. После се изправи и ме отнесе до ръба на гроба.
Не можех да погледна в дупката. Там беше тъмно от надвисналата скала, а и изглежда, че самият гроб беше много дълбок.
Иън заговори преди да успея да отворя уста.
— Уолтър беше олицетворение на най-хубавото и най-светлото у човека — рече той и разпръсна своята пръст в дупката. Стори ми се, че мина доста време преди да чуя тя да падне на дъното.