Иън ме погледна. В звездната нощ настъпи абсолютна тишина. Дори вятърът стихна. Заговорих шепнешком, но знаех, че гласът ми се чува от всички.
— В твоето сърце нямаше злоба — прошепнах аз. — Самият факт, че съществуваш, показва, че не сме били прави. Не сме имали право да ти отнемаме твоя свят, Уолтър. Надявам се фантазиите ти да се окажат верни. Надявам се да намериш твоята Глади.
Пуснах камъчетата между пръстите си и изчаках, докато чуя да падат с леко трополене върху тялото на Уолтър, скрито в дълбокия, тъмен гроб.
Анди се залови за работа веднага, след като Иън направи първата стъпка. Започна да хвърля пръст в гроба от купчината на няколко крачки навътре в пещерата. Чу се как загребаната от лопатата пръст тупва тежко в гроба и звукът ме накара да се свия.
Арън мина покрай нас с друга лопата, а Иън бавно се обърна и ме отнесе настрани, за да им направи място. Звукът от падащата в гроба пръст продължи да отеква тежко зад нас. Чух тихи гласове зад себе си. Хората се бяха скупчили, за да коментират погребението.
За пръв път погледнах Иън, докато той вървеше обратно към тъмната рогозка, която лежеше някак неестествено и не на място на откритата земя. Лицето му беше покрито с тънък слой прах и изглеждаше уморено. Бях го виждала такъв и преди. Не можах да си спомня точно кога, преди Иън да ме положи отново върху рогозката и да отвлече вниманието ми. Какво щях да правя тук на открито? Да спя? Докторът вървеше плътно зад нас. Двамата с Иън приклекнаха в праха край мен.
— Как се чувства? — попита докторът и леко ме побутна с ръка.
Исках да седна, но Иън натисна надолу рамото ми.
— Добре съм. Мисля, че може би ще мога да вървя…
— Не е нужно да бързаш. Нека кракът ти да отпочине няколко дни. — Той повдигна нагоре клепача на лявото ми око и насочи към него тънък сноп светлина. Видях с дясното как яркото отражение на лъча затанцува по лицето му. Той премигна от светлината и се отдръпна леко назад. Ръката на Иън върху рамото ми не трепна. Това ме изненада.
— Хм. Трудно мога да поставя диагноза. Как чувстваш главата си? — попита докторът.
— Малко замаяна. Но мисля, че е от лекарството, което ми даде, а не от раната. Не ми харесва… мисля, че бих предпочела болката.
Докторът направи гримаса. Иън също.
— Какво? — попитах аз.
— Ще трябва пак да те упоя с него, Скит. Съжалявам.
— Но… защо? — прошепнах аз. — Наистина не се чувствам толкова зле. Не искам…
— Трябва да те внесем обратно вътре — прекъсна ме тихо Иън. Като че ли не искаше думите му да достигнат до другите. Чувах гласовете им зад нас да отекват тихо от скалите. — Обещахме… че няма да си в съзнание.
— Ами тогава ми завържете отново очите.
Докторът извади малката спринцовка от джоба си. Част от нея вече беше използвана. И беше останала само едва четвърт. Отдръпнах се от нея към Иън. Сега ръката му върху рамото ми ме стисна по-здраво.
— Вече познаваш пещерите твърде добре — рече докторът. Не искат да ти бъде дадена възможност да предположиш…
— Но къде ще отида? — зашепнах отчаяно аз. — Ако знаех пътя? Защо да напускам сега?
— Щом като така ще се чувстват по-спокойни… — каза Иън.
Докторът хвана китката ми и аз не се противих. Извърнах настрани глава, докато забиваше иглата в кожата ми, и погледнах Иън.
Очите му гледаха по-мрачно от среднощния мрак. Станаха още по-мрачни, когато забеляза укора, с който го гледах аз.
— Съжалявам — прошепна той.
Това беше последното нещо, което чух.
Глава 35
Съд
Изохках. Виеше ми се свят и ми се повдигаше.
— Най-после — каза някой с облекчение. Иън. Разбира се. — Гладна ли си?
Замислих се върху въпроса, а след това неволно издадох такъв звук, сякаш се канех да повърна.
— Извинявай. Трябваше да го направим. Хората много се изплашиха, когато те изкарахме навън.
— Няма нищо — казах с въздишка аз.
— Искаш ли вода?
— Не.
Отворих очи и се опитах да ги нагодя към тъмнината. През пукнатините отгоре виждах две звезди. Все още беше нощ. Или отново беше нощ, знае ли човек?
— Къде съм? — попитах аз. Очертанията на пукнатините ми бяха непознати. Можех да се закълна, че не съм била под този таван преди.
— В твоята стая — отвърна Иън.
Потърсих лицето му в тъмнината, но различих само очертанията на главата му. С пръсти опипах повърхността, върху която лежах. Беше истински дюшек. Под главата ми имаше възглавница.