Събудих се обляна в пот. Дори преди да се събудя напълно, пръстите ми бяха върху задната част на врата ми, опипвайки късата линия, останала след внедряването. Едва напипах бледорозовия белег. Медикаментите, използвани от Лечителя, бяха свършили работата си. Зле зарасналата рана на Джаред не беше кой знае какво прикритие.
Запалих лампата до леглото и изчаках дишането ми да се успокои. Вените ми бяха пълни с адреналин от реалистичния сън.
Беше нов сън, но по същество твърде еднакъв с многото други, които ме измъчваха през последните седмици.
Не, не сън. Разбира се, че е памет.
Още усещах горещината на устните на Джаред върху моите, ръцете ми се протегнаха инстинктивно, за да търсят под набрания чаршаф нещо, което не намираха. Сърцето ме заболя, когато се отказаха и се отпуснаха върху леглото, безпомощни и празни.
Премигнах, за да отстраня нежеланата влага в очите. Не знаех още колко дълго ще издържа така. Как издържаха всички в този свят с тези тела, чиято памет отказва да остане в миналото там, където й е мястото! С тези емоции, които бяха толкова силни, че вече не можех да кажа какво чувствам?
На сутринта щях да съм изтощена, но сънят беше толкова далеч от мен, че ми беше ясно, че щяха да изминат часове преди да мога да се отпусна. Можех също да изпълня дълга си и да приключа с всичко това. Може би щеше да отвлече мислите ми от неща, за които не би трябвало да мисля.
Ставам от леглото и отивам с несигурни крачки до компютъра върху общо взето празното бюро. Минават няколко секунди преди екранът да оживее и още няколко преди да си отворя пощата. Не беше трудно да открия адреса на Търсачката. Имах само четири контакта: Търсачката, Лечителят, моят нов работодател и жена му, моята Утешителка.
Затраках по клавиатурата, пропускайки поздрава.
За миг се удивих на способността й да се контролира. Беше изминало толкова време, а аз дори не подозирах за съществуването на момчето — не защото то не ме интересуваше, а защото тя го защитаваше по-яростно от другите тайни, които успях да разкрия. Дали имаше още толкова големи и важни тайни? Толкова съкровени, че ги държеше настрана дори от сънищата ми? Толкова ли беше силна? Ръцете ми потрепериха, докато изпиша останалата част от информацията.
Изпратих го. Веднага след това ме обзе ужас.
Не и Джейми!
Гласът й в главата ми се чуваше толкова ясно, колкото собственият ми глас. Потреперих ужасена. Дори когато се борех със страха за това, което се случваше, бях обхваната от безумното желание да напиша нов имейл на Търсачката и да й се извиня, че съм й изпратила безумните си сънища. Да й кажа, че съм била полузаспала и да не обръща внимание на глупавото съобщение, което й изпратих.
Желанието не беше мое. Изключих компютъра.
Мразя те, процеди през зъби гласът в главата ми.
— Ами тогава може би трябва да се махнеш — озъбих се аз. Отговорът, който казах на глас, ме накара отново да потреперя.
Тя не ми беше говорила след първите моменти, когато се настаних тук. Нямаше съмнение, че става все по-силна. Също като сънищата.
Това беше безспорно. Утре ще трябва да посетя Утешителката. При тази мисъл сълзите на разочарованието и унижението изпълниха очите ми.
Върнах се в леглото, закрих лицето си с една възглавница и се опитах да не мисля за нищо.
Глава 5
Безутешна
— Здравей, Скитнице! Защо не седнеш? Чувствай се като у дома си.
Застанах нерешително на прага на кабинета на Утешителката, си, единият крак вътре, а другият отвън.
Тя се усмихна едва-едва с крайчеца на устните. Сега беше по-лесно да тълкувам изразите на лицата. През изминалите месеци тези малки помръдвания на мускулите ми бяха станали познати. Виждах, че нежеланието ми изглежда забавно на Утешителката. Същевременно усещах, че се дразни от това, че все още се чувствам неловко, когато идвам при нея.