Ръката ми докосна неговата и той хвана пръстите ми, преди да успея да ги отдръпна.
— Чия е тази стая всъщност?
— Твоята.
— Иън…
— Беше нашата — на Кайл и на мен. Кайл го държат в болничното крило, докато нещата бъдат решени. Аз мога да се преместя при Уес.
— Не искам да ви взимам стаята. И какво искаш да кажеш с това „докато нещата бъдат решени“?
— Казах ти, че ще има съд.
— Кога?
— Защо искаш да знаеш?
— Защото, ако наистина го свикате, искам да бъда там. Да обясня.
— Да излъжеш.
— Кога? — попитах отново аз.
— Призори. Няма да те заведа.
— Тогава ще отида сама. Знам, че ще мога да вървя, когато главата престане да ми се върти.
— Наистина ли ще отидеш?
— Да. Няма да е честно, ако не ми позволите да говоря.
Иън въздъхна. Пусна ръката ми и бавно се изправи на крака. Чух как ставите му изпукаха. Колко време беше стоял в тъмното и ме беше чакал да се събудя?
— Скоро ще се върна. Ти може да не си гладна, но аз умирам от глад.
— Изкарал си дълга нощ.
— Да.
— Ако стане светло, няма да остана тук да те чакам.
Той се засмя, но беше ясно, че не му е до смях.
— Сигурен съм, че ще го направиш, затова ще се върна преди това и ще ти помогна да отидеш там, където искаш.
Той наведе едната врата пред входа на пещерата му, заобиколи я и после пак я постави на мястото й. Аз се намръщих. Щеше да ми е трудно да направя това на един крак. Надявах се, че Иън наистина ще се върне.
Докато го чаках, гледах двете звезди и се молех главата ми да се проясни. Човешките опиати наистина не ми понасяха. Ух. Тялото ме болеше, но чувствах главата си още по-зле.
Времето минаваше бавно, но не заспах. Бях спала през по-голямата част от последните двадесет и четири часа. Вероятно бях и гладна, но трябваше да почакам стомахът ми да се успокои, за да разбера това.
Иън се върна преди да се съмне, точно както беше обещал.
— По-добре ли си? — попита той, след като заобиколи вратата.
— Така ми се струва. Още не съм се опитвала да си движа главата.
— Как мислиш, това твоята реакция на морфина ли е, или на тялото на Мелани?
— На Мел е. Тя реагира зле на болкоуспокояващите. Установила го е, когато преди десет години си счупила китката.
За момент той се замисли върху това.
— Странно… Да си имаш работа с двама души едновременно.
— Странно наистина — съгласих се аз.
— Огладня ли вече?
Аз се усмихнах.
— Мисля, че усетих миризмата на хляб. Да, мисля, че стомахът ми вече не е толкова зле.
— Надявах се да го кажеш.
Видях сянката му над мен. Потърси ръката ми, разтвори пръстите ми и постави познатото кръгло парче.
— Ще ми помогнеш ли да се изправя? — попитах аз.
Той обгърна внимателно с ръка раменете ми и ми помогна да седна, без да усетя особено силно болката в ребрата си. Почувствах някакво чуждо тяло върху кожата си. Беше твърдо и грапаво.
— Благодаря — казах, едва поемайки си дъх. Главата ми бавно се въртеше. Докоснах гръдния си кош със свободната си ръка. Под тениската върху кожата ми беше закрепено нещо. — Имам ли счупени ребра?
— Докторът не може да каже със сигурност. Прави каквото може.
— Полага големи усилия.
— Така е.
— Неприятно ми е… че по едно време не го харесвах — признах аз.
Иън се засмя.
— Това е съвсем естествено. На мен пък ми е чудно, че харесваш някои от нас.
— Вие ме накарахте да се променя — отвърнах и забих зъби в хляба. Задъвках механично, преглътнах и зачаках да видя как ще го понесе стомахът ми.
— Знам, че не е най-апетитното нещо — рече Иън.
Свих рамене.
— Просто проверявам, за да видя дали гаденето е преминало.
— Може би нещо по-приятно…
Погледнах го с любопитство, но не можах да видя лицето му. Чух силно шумолене и звук от разкъсана хартия… после усетих миризмата и разбрах.
— Чийтос! — извиках аз. — Наистина ли са за мен?
Нещо докосна устната ми и аз схрусках предложеното лакомство.
— Сънувала съм ги — рекох с въздишка и продължих да дъвча.
Това го накара да се засмее. Сложи плика в ръцете ми. Бързо изгълтах съдържанието му, а после довърших и хляба. Преглътнах го по-леко благодарение на вкуса на сирене, който все още чувствах в устата си. Иън ми подаде бутилка с вода, преди да успея да я поискам.