— Тя говори ли ти? — Стараеше се да говори спокойно, но усетих напрежението в гласа му.
— Да.
— Колко често?
— Когато тя пожелае. Когато й е интересно.
— А днес?
— Не много. Тя е… нещо ми е ядосана.
Той избухна в смях.
— Ядосана ли? Защо?
— Защото… — Имаше ли тук такова нещо като двоен риск? — Нищо.
Той усети, че отново лъжа и сам направи връзката.
— О, Кайл. Искала е да бъде наказан. — Отново се засмя. — Типично за нея.
— Тя е способна на… насилие — съгласих се аз. Усмихнах се, за да смекча обидата. За него това не прозвуча като обида.
— Така ли? Как?
— Иска да отвръщам на удара с удар. Но аз… не мога така. Не съм боец.
— Виждам. — Той докосна с върха на пръста си нараненото ми лице. — Съжалявам.
— Не. Всеки друг би сторил същото. Знам какво си почувствал.
— Ти не би го…
— Ако бях човек, щях. Освен това не мислех, че… Сетих се за Търсачката.
Джаред трепна. Отново се усмихнах и той малко се поотпусна.
— Мел искаше да я удуша. Наистина много мрази онази Търсачка. А аз не мога… да намеря у себе си достатъчно основания, за да я обвинявам.
— Тя все още те търси. Струва ми се, че най-малкото отново ще се върне с хеликоптера.
Затворих очи, стиснах юмруци и в продължение на няколко секунди се съсредоточих в дишането си.
— Беше време, когато не се страхувах от нея — прошепнах аз. — Сега не знам защо ме плаши толкова. Къде е тя сега?
— Не се безпокой. Вчера просто се разкарваше надолу-нагоре по магистралата. Няма да те намери.
Кимнах, опитвайки се да му повярвам.
— Можеш ли… можеш ли да чуваш Мел сега? — попита тихо той.
Очите ми бяха затворени.
— Аз… усещам я. Слуша много напрегнато.
— Какво мисли? — прошепна той.
Ето, че шансът ти дойде — рекох й аз. — Какво искаш да му кажа?
За пръв път беше предпазлива. Поканата я разколеба. — Защо? Защо ти вярва той сега?
Отворих очи и го видях, че се взира, затаил дъх, в лицето ми.
— Иска да знае какво е станало, че… сега си по-различен. Защо ни вярваш?
Той се замисли за момент.
— Ами… нещата се натрупаха. Ти беше толкова… мила с Уолтър. С изключение на доктора не съм виждал някой толкова състрадателен. И спаси живота на Кайл, докато повечето от нас биха го оставили да падне, за да се защитят, да оставим настрана това, че е смятал да те убие. Освен това си толкова неубедителна лъжкиня. — Той отново се засмя. — Дълго време продължавах да гледам на тези неща като на някакъв голям заговор. Може би утре ще се събудя и отново ще почувствам същото.
Двете с Мел трепнахме.
— Но когато днес те започнаха да те нападат… се стреснах. Видях в тях всичко, което не би трябвало да тая в себе си. Дадох си сметка, че вече ти вярвам и че просто продължавам да упорствам. Това е жестоко. Мисля, че ти вярвам, откакто… ами откакто в първата нощ ти се изправи пред мен, за да ме защитиш от Кайл. — Той се засмя така, като че ли да покаже, че не счита Кайл за опасен. — Но аз съм по-добър в лъжите от теб. Мога да лъжа дори себе си.
— Тя се надява, че няма да ти дойде нещо друго в главата. Страхува се, че може и така да стане.
Той затвори очи.
— Мел.
Сърцето ми заби по-силно в гърдите. Причината беше радостта й, не моята, а нейната. Изглежда беше отгатнал колко го обичам. След въпроса му за Джейми сигурно беше го разбрал.
— Кажи й… че това няма да стане.
— Тя те чува.
— Колко… директна е връзката?
— Тя чува и вижда това, което аз чувам и виждам.
— Чувства това, което ти чувстваш?
— Да.
Той сбърчи нос. Докосна леко лицето ми, като милувка.
— Нямаш представа колко съжалявам.
Кожата ми пламна още преди да я докосне. Това беше добра топлина, но от думите му се изчервих още по-силно. Разбира се, че съжаляваше дето ми беше причинил болка. Разбира се. Това не би трябвало да ме смущава.
— Хайде, Джаред! Да вървим!
Вдигнахме очи. Кайл викаше Джаред. Беше напълно спокоен, като че ли днес не се беше изправял пред съд, който решаваше съдбата му. Може би предварително е знаел, че нещата ще се развият по този начин. Може би много бързо преодоляваше всичко.