Той отново посегна като че ли да удари с юмрук брат си, но този път Иън хвана ръката му и я изви така, че да не може да мърда. Сега вече се смееше наистина, а Кайл ругаеше и се смееше едновременно.
За мен в това имаше твърде много насилие. Въпреки това присвих очи, напрягайки се в тъмното, за да наблюдавам сцената. Същевременно в главата ми изникна един от спомените на Мелани. Три кученца, които се търкаляха в тревата, лаеха яростно и оголваха зъби, като че ли готови да ги забият в гърлата на братята си.
Да, те си играят — потвърди Мелани. — Братските връзки са много силни.
Така и би трябвало да бъде. Това е правилно. Ако Кайл наистина не ни убие, в това няма нищо лошо.
Ако — повтори мрачно Мелани.
— Гладна ли си?
Вдигнах очи и за момент сърцето ми сякаш спря да бие. Изглежда, че Джаред все още вярваше. Поклатих глава. Това ми даде секунда време, докато се съвзема да говоря.
— Не знам защо, но се чувствам уморена, въпреки че не съм правила нищо друго, освен да седя.
Той ми подаде ръка.
Вземи се в ръце — предупреди ме Мелани. — Той е просто любезен.
Мислиш, че не знам ли?
Помъчих се да овладея ръката си да не трепери, когато я протегнах към неговата. Той ме изправи внимателно на крака, всъщност на единия крак.
Балансирах на здравия си крак, без да знам как да постъпя по-нататък. Той също се обърка. Продължаваше да държи ръката ми, но разстоянието между нас остана голямо. Помислих си колко смешно щях да изглеждам да подскачам на един крак из пещерите и почувствах как вратът ми почервенява. Пръстите ми стиснаха неговите, въпреки че всъщност не го използвах за опора.
— Накъде?
— Ами… — намръщих се аз. — Всъщност не знам. Предполагам, че все още има рогозка край дуп… в склада.
Сега пък той се намръщи. Идеята също не му хареса. След това почувствах една силна ръка да ме хваща под мишницата.
— Ще я заведа там, където иска да отиде — рече Иън.
Забелязах, че когато ме погледна, Джаред се помъчи да не показва какво мисли. После погледна Иън.
— Тъкмо говорехме къде би могло да бъде това. Тя е уморена. Може би в болницата…
Поклатих глава едновременно с Иън. След ужасните дни, прекарани там, нямаше да мога да издържа в помещението, от което се бях страхувала някога. Особено когато видех празното легло на Уолтър.
— Имам по-добро място за нея — рече Иън. — Тези кушетки са твърди като камък, а по тялото й има много болезнени места.
Джаред все още държеше ръката ми. Даваше ли си сметка колко силно я стиска? От това тя започваше да ме боли, но той като че ли не забелязваше. А аз категорично нямах намереше да се оплаквам.
— Защо не отидеш да обядваш? — предложи Джаред на Иън. — Струва ми се, че си гладен. Ще я заведа там, където си намислил…
Иън предизвикателно се засмя.
— Добре съм. А и, откровено казано, Джаред, Скит се нуждае от малко повече от една ръка. Не знам дали при създалата се ситуация няма да се чувстваш неловко. Виждаш ли…
Иън се наведе и бързо ме взе на ръце. Аз изохках, почувствала болка в ребрата от рязкото движение. Джаред не пусна ръката ми. Пръстите ми почервеняха.
— Мисля, че за един ден тя положи достатъчно усилия. Ти върви напред към кухнята.
Продължиха да се гледат втренчено, а пръстите ми станаха тъмночервени.
— Мога да я нося — рече накрая с глух глас Джаред.
— Можеш ли? — рече предизвикателно Иън и изпъна напред ръце, предлагайки му да ме носи.
Джаред продължително ме изгледа. После въздъхна и пусна ръката ми.
Ох, заболя ме! — оплака се Мелани. Тя имаше предвид внезапната болка, която почувствах в гръдния кош, а не връщането на кръвта в пръстите ми.
Съжалявам. Какво искаш да направя?
Той не е твой.
Да, знам.
Ох.
Съжалявам.
— Мисля да повървя с вас — рече Джаред, когато Иън се обърна и с лека победоносна усмивка се отправи към изхода. — Искам да поговоря с теб.
— Заповядай.
Джаред не каза абсолютно нищо, докато вървяхме през тъмния тунел. Беше така мълчалив, че дори не знаех дали продължава да върви с нас. Ала когато излязохме на светло при царевичната нива, беше точно зад нас. Проговори едва след като минахме през големия площад и около нас не остана никой друг.