— Как приемаш думите на Кайл? — попита той Иън.
Той изсумтя.
— Той се гордее, че е човек, който държи на думата си. Обикновено вярвам на обещанията му. В тази ситуация… не бих я изпускал от очи.
— Добре.
— Всичко ще е наред, Иън — обадих се аз. — Не се страхувам.
— Не е и нужно. Обещавам ти — никой вече няма да ти стори нещо подобно. Тук ще бъдеш в безопасност.
Беше ми трудно да отместя поглед от очите му, които горяха, и да не повярвам на казаното.
— Да — съгласи се Джаред. — Наистина ще бъдеш в безопасност.
— Благодаря — прошепнах аз.
Никой не заговори повече, докато не стигнахме до боядисаните в червено и сиво врати, които закриваха входа на пещерата му.
— Би ли я отворил? — каза Иън на Джаред и кимна към вратата.
Той не се помръдна. Иън се обърна и двамата видяхме недоверието, изписано отново на лицето му.
— Твоята стая? Това ли е по-доброто място? — попита Джаред, без да крие съмненията си.
— Сега тя е нейна.
Прехапах устни. Исках да кажа на Иън, че не е моя, но Джаред не ми даде тази възможност.
— А къде ще е Кайл?
— Засега с Уес.
— А ти?
— Не съм съвсем сигурен.
Те отново изпитателно се изгледаха.
— Иън, това е… — започнах аз.
— О! — прекъсна ме той, като че ли едва сега се беше сетил, че съм там… сякаш бях лека като перце и беше забравил за мен. — Ти си изтощена, нали? Джаред, би ли отворил вратата, моля те?
Без да каже нещо повече Джаред дръпна червената врата малко по-силно, отколкото беше нужно, и я подпря върху сивата.
Сега за пръв път видях стаята на Иън. Лъчите на обедното слънце се процеждаха през тесните процепи на тавана. Не беше толкова светъл като този в стаята на Джейми и Джаред, нито толкова висок. Беше по-малка, но по-съразмерна. Беше някак закръглена, подобно на дупката ми, само че десет пъти по-просторна. На пода имаше два еднакви дюшека, поставени край срещуположните стени, а между тях оставаше тесен коридор. Край задната стена стоеше дълъг, нисък дървен шкаф. Върху него отляво имаше купчина дрехи, две книги и колода карти за игра. Дясната страна беше абсолютно празна, въпреки че по следите върху праха личеше, че това е от скоро.
Иън ме постави внимателно върху дюшека отдясно, нагласи крака ми и оправи възглавницата под главата ми. Джаред стоеше на входа и гледаше към коридора.
— Така добре ли е? — попита ме Иън.
— Да.
— Изглеждаш уморена.
— Не би трябвало… напоследък не съм правила нищо освен да спя.
— Тялото ти има нужда от сън, за да оздравее.
Аз кимнах. Не можех да отрека, че едва държах очите си отворени.
— По-късно ще ти донеса храна. Не се безпокой за нищо.
— Благодаря ти. Иън?
— Какво има?
— Това е твоята стая — промълвих аз. — Ти, разбира се, ще спиш тук.
— Не възразяваш ли?
— Защо ще възразявам?
— Може би идеята не е лоша — това е най-добрият начин да те държа под око. А сега поспи.
— Добре.
Вече бях затворила очи. Той потупа ръката ми и го чух, че се изправи. Няколко секунди по-късно дървената врата тропна леко върху камъка.
Какво си мислиш, че правиш? — попита Мелани.
Какво? Сега пък какво съм направила?
Скит, та ти си в по-голямата си част човек. Трябва да си даваш сметка какво ще си помисли Иън за поканата ти.
Покана? — Сега разбрах накъде биеше. — Нещата не стоят така. Това е неговата стая. Тук има две легла. Местата за спане са недостатъчно, за да имам собствено жилище. Разбира се, че трябва просто да си поделим стаята. Иън го знае.
Знае ли го? Скит, отвори очи! Той започва да… Как да ти обясня, че да ме разбереш правилно? Да има чувства към теб… да чувства това, което ти изпитваш към Джаред. Не виждаш ли?
Не можах да отговоря веднага.
Това е невъзможно — казах накрая аз.
— Как мислиш, дали това, което се случи тази сутрин, ще повлияе на Арън и на Бранд? — попита тихо Иън от другата страна на вратата.
— Питаш ме дали ще обърнат гръб на Кайл ли?
— Да. Преди не им се налагаше да… правят каквото и да било. Докато имаше възможност… Кайл да го извърши вместо тях.
— Разбирам какво имаш предвид. Ще поговоря с тях.
— Дали ще е достатъчно? — попита Иън.
— Спасил съм живота и на двамата. Няма да ми откажат, ако ги помоля за нещо.