— Готов си да заложиш живота й на това?
Настъпи мълчание.
— Ще я държим под око — заяви накрая Джаред.
Нова продължителна пауза.
— Няма ли да отидеш да ядеш? — попита накрая Джаред.
— Мисля да се повъртя още малко тук… А ти?
Джаред не отговори.
— Какво? — настоя Иън. — Имаш ли да ми кажеш нещо, Джаред?
— Момичето вътре… — рече бавно Джаред.
— Да?
— Това тяло не й принадлежи.
— Какво искаш да кажеш?
— Дръж ръцете си далеч от него — отвърна с рязък глас той.
Иън тихо се засмя.
— Ревнуваш ли?
— Не е точно това.
— Така ли? — попита вече с открит сарказъм Иън.
— Изглежда, че Скит малко или повече съдейства на Мелани. Имам усещането, че те са почти… в приятелски отношения. Обаче явно Скит взема решенията. Я се постави на нейно място? Как би се почувствал, ако беше Мелани? Ако ти беше човекът… завладян по такъв начин? Ако се чувстваш като в капан и някой друг казва на тялото ти какво да прави? Ако сам не можеш да кажеш какво мислиш? Няма ли да искаш желанията ти, доколкото могат да бъдат известни, да са зачитани? Поне от другите хора?
— Добре, добре, разбрах те. Ще го имам предвид.
— Какво искаш да кажеш с това „ще го имам предвид“? — настоя Джаред.
— Искам да кажа, че ще помисля.
— Тук няма нищо за мислене — отвърна Джаред. По гласа му си представих израза на лицето му — със стиснати зъби и издадена напред брадичка. — Тялото и човекът, заключен вътре, ми принадлежат.
— Сигурен ли си, че Мелани все още изпитва то…
— Мелани ще бъде винаги моя. И аз винаги ще й принадлежа.
Винаги.
Изведнъж двете с Мелани се оказахме на два противоположни полюса. Тя хвърчеше в небесата, беше въодушевена, а аз… не.
Зачакахме с нетърпение да премине следващата пауза.
— Ами ако ти пък си на нейно място? — попита почти шепнешком Иън. — Ако са те набутали в нечие човешко тяло, пуснали са те из тази планета и се чувстваш чужд сред своите? Ако си толкова добър, че си се опитал да спасиш живота, който си отнел, и за малко да загинеш, опитвайки се да я върнеш при семейството й? Ако си се оказал заобиколен от враждебно настроени чуждоземци, които те мразят, причиняват ти болка и непрекъснато се опитват да те убият? — За момент гласът му потрепери. — Ако въпреки това правиш всичко възможно да спасиш и да лекуваш тези хора? Ти няма ли да имаш също право на живот? Няма ли да си заслужил поне това?
Джаред не отговори. Почувствах, че очите ми се навлажниха. Иън наистина ли имаше такова високо мнение за мен? Наистина ли мислеше, че съм извоювала правото си да живея тук?
— Разбра ли ме? — настоя той.
— Аз… Ще трябва да помисля върху това.
— Така е.
— Но все пак…
Иън го прекъсна с въздишка:
— Не се измъчвай. Въпреки тялото Скит не е съвсем човек. Тя изглежда не откликва на… физическия контакт по същия начин, както хората.
Сега беше ред на Джаред да се засмее.
— Така ли смяташ?
— Какво смешно има?
— Тя е напълно способна да откликва на физически контакт — каза му Джаред, ставайки внезапно отново сериозен. — За това тя е достатъчно човек. Поне тялото й е такова.
Лицето ми пламна. Иън запази мълчание.
— Ревнуваш ли?
— Всъщност… да. Изненадан съм, но е така — отвърна с дрезгав глас Иън. — Откъде разбра?
Джаред се поколеба.
— Ами, от един експеримент.
— Експеримент?
— Резултатът от него не беше такъв, какъвто очаквах. Мел ме удари. — По гласа му познах, че се усмихва, когато си спомня за това, и си представих как малките бръчици се събират около очите му.
— Мелани… те е… ударила?
— Сигурен съм, че не беше Скит. Трябваше да видиш лицето й… Какво? Хей, Иън, успокой се бе, човек!
— Минавало ли ти е за момент през ума какво си й причинил — процеди през зъби Иън.
— На Мел ли?
— Не, глупако, на Скит!
— На Скит? — повтори с недоумение Джаред.
— О, я се разкарай. Иди да хапнеш нещо. Стой далеч от мен няколко часа.
Иън не му даде възможност да отговори. Той отвори вратата — рязко, но много тихо, влезе в стаята си и постави вратата на мястото. Обърна се и срещна погледа ми. От изражението му разбрах, че е изненадан да ме завари будна. Изненадан и ядосан. В очите му проблеснаха пламъчета, но после бавно угаснаха и той сви устни.