Вдигна глава и се ослуша. Аз също се ослушах, но не чух стъпките на Джаред. Иън изчака още малко, а после въздъхна и седна в края на дюшека срещу мен.
— Предполагам, че не сме били толкова тихи, колкото си мислех — рече той.
— В тези пещери звукът отеква надалеч — прошепнах аз.
Той кимна.
— И така, какво мислиш — попита накрая той.
Глава 38
Докосната
— За кое?
— За нашия… разговор отвън — уточни Иън.
Какво мислех наистина? И аз не знаех. По някакъв начин Иън беше успял да види нещата от моята гледна точка, от моята извънземна гледна точка. Считаше, че съм си извоювала правото на живот.
Но той… ревнуваше? От Джаред?
Знаеше какво съм. Знаеше, че съм само едно мъничко създание, вкарано в мозъка на Мелани. Един червей, както беше казал Кайл. Обаче дори и той мислеше, че Иън е „лапнал“ по мен. По мен? Това беше невъзможно.
Дали пък не искаше да узнае какво мисля за Джаред? За чувствата ми след експеримента? Повече подробности за реакциите ми при физически контакт? Потръпнах. Или пък какво мисля за Мелани? Или мислите на Мелани за техния разговор? Дали бях съгласна с Джаред за правата й?
Не знаех какво да мисля за тези неща.
— Наистина не знам — отвърнах.
Той кимна.
— Това е разбираемо.
— Само защото ти проявяваш голямо разбиране.
Той ми се усмихна. Беше странно как очите му можеха да гледат едновременно изпепеляващо и топло. Особено след като цветът им беше по-близък до леда, отколкото до огъня. В момента гледаха доста топло.
— Аз много те харесвам, Скит.
— Едва сега започвам да виждам това. Мисля, че с известно закъснение.
— За мен също е изненада.
И двамата се замислихме върху това. Той сви устни.
— Предполагам… че това е едно от нещата, за които не знаеш какво чувстваш.
— Не, искам да кажа, да. Аз… не знам. Аз… аз…
— Няма нищо. Не си имала много време да мислиш по въпроса. И вероятно ти изглежда странно.
Аз кимнах.
— Да. Повече от странно. Невъзможно.
— Ще те попитам нещо — каза след малко Иън.
— Ако знам отговора.
— Въпросът не е труден.
Не го зададе веднага. Вместо това се протегна през тясното пространство, което ни делеше, и хвана ръката ми. Задържа я за момент в двете си ръце, а после бавно прекара пръстите на лявата си ръка нагоре по ръката ми. От китката към рамото. После също толкова бавно ги прекара обратно. Вглеждаше се в кожата на ръката ми, а не в лицето ми, наблюдаваше настръхването на косъмчетата, докато прекарваше пръстите си по тях.
— Приятно ли ти е или неприятно? — попита той.
Неприятно — настоя Мелани.
Но не изпитвам болка — протестирах аз.
Той не те пита това. Когато казва приятно… О, все едно, че говоря на дете!
Не забравяй, че аз съм само на една година. Навърших ли я вече? Вниманието ми се отклони, докато се опитвах да си спомня датата. Но не и това на Мелани.
За него приятно означава как се чувстваме, когато ни докосва Джаред. Споменът й не беше от пещерите. Беше от онзи приказен каньон, при залез-слънце. Джаред стоеше зад нея и галеше ръцете й от раменете надолу към китките. Потреперих от удоволствие от това обикновено докосване. Ето така.
О!
— Скит?
— Мелани казва неприятно — прошепнах аз.
— А ти какво казваш?
— Аз… не знам.
Когато срещнах очите му, те ме гледаха по-топло, отколкото очаквах.
— Не мога дори да си представя колко объркващо е всичко за теб.
Това, че го разбираше, ми подейства успокоително.
— Да, объркана съм.
Ръката му отново премина нагоре и надолу по моята.
— Искаш ли да престана?
Поколебах се.
— Да — реших аз. — Това… което правиш… ми пречи да мисля. И Мелани… ми се сърди. Това също ми пречи да мисля.
Не ти се сърдя. Кажи му да си върви.
Иън ми е приятел. Не искам да си върви.
Той се отдръпна назад и скръсти ръце на гърдите си.
— Мисля, че тя няма да ни остави на спокойствие дори за минута.
Аз се засмях.
— Съмнявам се.
Иън наведе глава на една страна и многозначително ме погледна.
— Мелани Страйдър? — обърна се той директно към нея. И двете се стреснахме при произнасянето на името.