Иън продължи:
— Бих искал да разговарям със Скит насаме, ако нямаш нищо против. Има ли начин това да се уреди?
Гледай ти! Отговори му, че съм казала, че изобщо няма никакъв начин. Не харесвам този мъж.
Аз сбърчих нос.
— Какво казва тя?
— Казва не. — Опитах се да кажа думите колкото е възможно по-внимателно. — И, че не те… харесва.
Иън се засмя.
— Уважавам това. Уважавам и нея. Е, струваше си да се опита. — Той въздъхна. — Нещата не са много приятни, когато има публика.
Какви неща? — изръмжа Мел.
Аз се намръщих. Не ми беше приятно да чувствам гнева й. Беше много по-силен от моя.
Ще трябва да свикнеш.
Иън докосна лицето ми.
— Ще те оставя да помислиш, съгласна ли си? За да можеш да решиш какво чувстваш.
Опитах се да бъда обективна за ръката. Чувствах я мека върху лицето си. Беше ми… хубаво. Не така, както при докосването на Джаред. Но и различно от начина, по който се чувствах, когато ме прегръщаше Джейми. Беше друго.
— Може би ще мине известно време. Във всичко това няма никаква логика — казах му аз.
Той се усмихна.
— Знам.
В този момент си дадох сметка, че искам да ме харесва. Останалото — ръката върху лицето ми, пръстите върху ръката ми — все още изобщо не бях сигурна за тях. Обаче исках той да ме харесва и да си мисли хубави неща за мен. Тъкмо затова беше трудно да му кажа истината.
— Знаеш ли, всъщност ти не изпитваш това към мен, а към тялото й — прошепнах аз. — Тя е хубава, нали?
Той кимна.
— Хубава е. Мелани е много хубаво момиче. Дори красиво. — Протегна ръка, за да докосне ударената ми буза, да погали леко с пръсти заздравяващата рана. — Въпреки това, което сторих на лицето й.
При други обстоятелства моментално щях да го отрека. Щях да му припомня, че той няма вина за раните по лицето ми. Обаче бях толкова объркана, че главата ми се въртеше и не можах да съставя смислено изречение.
Защо трябваше да се притеснявам, че той мисли Мелани за красива?
Тук ме хвана на тясно. За нея мислите ми бяха също толкова непонятни, колкото и за мен.
Той отметна леко с ръка косата от челото ми.
— Но въпреки че е красива, тя ми е чужда. Тя не е тази, която аз… за която ме е грижа.
Това ме накара да се почувствам по-добре. А то беше още по-объркващо.
— Иън, ти не… Никой тук не ни отделя една от друга, както би трябвало. Нито ти, нито Джейми, нито Джеб. — Истината беше изречена по-внезапно и по-разпалено, отколкото бях възнамерявала. — Ти не би могъл да се интересуваш от мен. Ако можеше да ме държиш в ръката си, щеше да се отвратиш. Щеше да ме хвърлиш на земята и да ме стъпчеш с крак.
На бледото му чело се появиха бръчки, когато вдигна нагоре черните си вежди.
— Аз… няма да го направя, ако знам, че си ти.
Засмях се, но не ми беше до смях.
— Откъде знаеш? Ти не можеш да ни различиш една от друга.
Устата му увисна отворена.
— Причината е само тялото — повторих аз.
— Това изобщо не е вярно — отрече той. — Не е лицето, а изражението му. Не е гласът, а това, което ти казваш. Не е начинът, по който ти изглеждаш в това тяло, а какво казваш. Ти си красива.
Той пристъпи напред, докато говореше, коленичи при леглото, на което лежах, и хвана ръката ми с двете си ръце.
— Не познавам такава като теб.
Аз въздъхнах.
— Иън, какво ще кажеш, ако се бях появила тук в тялото на Магнолия?
Той направи гримаса, а после се засмя:
— Е, добре. Това беше добър въпрос. Не знам.
— Или в това на Уес?
— Но ти си жена — ти самата си такава.
— Винаги настоявам, че съм такава, независимо какво е съответствието ми на дадена планета. Струва ми се, че така е по-правилно. Но аз мога да бъда поставена в мъж и пак ще се чувствам добре.
— Но ти не си в мъжко тяло.
— Виждаш ли? Точно това искам да ти кажа. Тялото и душата. В моя случай те са две различни неща.
— Не бих пожелал тялото без теб.
— Ти не би ме искал без него.
Той отново докосна бузата ми и ръката му остана върху нея, но постави палеца си под брадичката ми.
— Но това тяло също е част от теб. То е част от това, което си. И ако не се промениш и не предадеш всички ни, ти винаги ще бъдеш това, което си.
— Да, това ще бъде краят. Да, аз ще умра в това тяло. Това ще бъде окончателната ми смърт.