И аз никога повече няма да живея в него — прошепна Мелани.
Не така си представяхме бъдещето ни, нали?
Не. Никоя от нас не си е представяла, че няма да имаме бъдеще.
— Предполагам, че пак водите вътрешен разговор — рече Иън.
— Разсъждаваме за смъртта ни.
— Ако ни напуснеш, ти би могла да живееш вечно.
— Да, бих могла. Знаеш ли, че от местата, в които съм била, животът на хората е с най-кратката продължителност, като изключим паяците. Имате толкова малко време.
— В такъв случай не мислиш ли, че… — Той замълча и се наведе по-близо до мен. Така не виждах цялото му лице, само бялата като сняг кожа и тъмносините му очи. — Може би ще трябва да използваш максимално времето, което ти остава? Ще трябва наистина да живееш, докато си жива?
Не очаквах да стане така, както се беше случило с Джаред. Иън не ми беше толкова познат. Мелани разбра преди мен какво щеше да се случи само секунда преди устните му да докоснат моите.
Не!
Усещането не беше същото като онова, когато се целувах с Джаред. С него нямаше никаква мисъл, само желание. Нямаше контрол. Беше като искра, попаднала в бензин. С Иън дори не знаех какво чувствам. Всичко ми беше като в мъгла, беше объркано.
Устните му бяха меки и топли. Притисна ги само леко в моите.
— Приятно или неприятно? — прошепна той, без да ги отдръпна.
Неприятно! Неприятно! Неприятно!
— Аз… не мога да мисля. — Когато раздвижих устата си да заговоря, и той раздвижи своята.
— Като че ли е… приятно.
Сега устните му се притиснаха по-силно в моите. Хвана долната ми устна между своите и леко я подръпна.
Мелани искаше да го удари… много по-силно, отколкото бе поискала да удари Джаред. Искаше да го отблъсне от себе си и да го ритне в лицето. Картината беше ужасна. Беше в пълно противоречие с усещането от целувката на Иън.
— Моля те — прошепнах аз.
— Да?
— Моля те, престани. Не мога да мисля. Моля те.
Той веднага седна на мястото си и стисна ръцете си.
— Добре — каза предпазливо Иън.
Притиснах лицето си с ръце, за да потисна гнева на Мелани.
— Е, добре че поне никой не ме удари — вметна Иън и се усмихна.
— Тя искаше да направи нещо повече. Уф. Не ми харесва, когато побеснее. Главата ме заболява. Гневът е толкова… грозно нещо.
— И защо не го направи?
— Защото не я изпуснах от контрол. Успява да се освободи, само когато съм… сломена.
Той ме наблюдаваше как разтривам челото си.
Успокой се — замолих я аз. — Вече не ме докосва.
Той забрави ли, че съм тук? Не го ли интересува? Това съм аз, аз!
Опитах се да обясня това.
Ами ти? Забрави ли Джаред?
Тя запрати спомените си към мен така, както го правеше в началото, само че този път приличаха на удари. Хиляди плесници с усмивката, с очите, с устните му върху моите, с ръцете му върху кожата ми…
Разбира се, че не. А ти забрави ли, че не искаш да го обичам?
— Тя ти говори.
— Крещи ми — поправих го аз.
— Сега съм сигурен в това. Виждам, че си съсредоточена в разговора. Едва днес го забелязах.
— Невинаги е толкова приказлива.
— Съжалявам, Мелани — каза той. — Знам, че това ти е крайно неприятно.
Тя отново си представи как стоварва крак върху правилния му нос и го изкривява като на Кайл. Кажи му, че не се нуждая от извиненията му.
Аз премигнах.
Иън направи нещо средно между усмивка и гримаса.
— Не ги приема, нали?
Поклатих глава.
— Значи може да се освобождава, ако успее да сломи съпротивата ти?
Свих рамене.
— Случва се понякога, когато ме изненада и съм твърде… развълнувала. Вълнението ми пречи да се съсредоточа. Но напоследък й е по-трудно. Като че ли вратата между нас е заключена. Не знам защо. Опитах се да я изкарам навън, когато Кайл… — млъкнах изведнъж и стиснах зъби.
— Когато Кайл се опита да те убие — довърши той мисълта ми. — Искаше да я освободиш, така ли? Защо?
Аз само го изгледах.
— За да се бие с него ли? — предположи той. Не отговорих.
Той въздъхна.
— Добре. Не ми казвай. Защо мислиш, че… вратата е заключена?
Аз се намръщих.