— Не знам. Може би времето изтича… Това ни безпокои.
— Но преди тя е успяла да се измъкне, за да удари Джаред.
— Да — Потреперих, когато си спомних как стоварих юмрука си в челюстта му.
— Защото съпротивата ти беше сломена и беше развълнувана?
— Да.
— Той какво направи? Просто те целуна, така ли?
Аз кимнах.
Иън трепна. Очите му потъмняха.
— Какво? — попитах аз. — Какво не е наред?
— Когато Джаред те целува, ти се вълнуваш.
Аз го изгледах, обезпокоена от изражението на лицето му. На Мелани това много й хареса. Точно така!
Той въздъхна.
— А когато аз те целувам… не си сигурна дали ти харесва. Не си… развълнувана.
— Ох — Иън ревнуваше. Колко странен беше този свят. — Съжалявам.
— Не е нужно. Казах ти, че ти давам време и нямам нищо против да почакам да обмислиш внимателно нещата. Наистина нямам нищо против.
— А какво имаш против? — Защото имаше нещо много против.
Той пое дълбоко въздух и бавно го изпусна:
— Видях как обичаш Джейми. Това винаги е било съвсем очевидно. Предполагам, че би трябвало да видя, че обичаш и Джаред. Може би просто не съм искал да го видя. В това има логика. Ти си дошла тук заради двамата. Обичаш и двамата по същия начин, както ги обича Мелани. Джейми като брат, а Джаред…
Той се загледа в стената над мен. Аз също трябваше да извърна очи. Загледах се в слънчевия лъч там, където докосваше червената врата.
— До каква степен това е Мелани? — поиска да узнае Иън.
— Не знам. Има ли значение?
Отговори толкова тихо, че едва го чух:
— Да. За мен има. — Без да ме погледне или може би без да забележи какво прави, Иън взе отново ръката ми.
В продължение на минута настъпи пълна тишина. Дори Мелани беше затаила дъх. Беше хубаво. После като че ли по команда Иън отново се върна към нормалното си състояние. Засмя се.
— Времето е на моя страна — каза с усмивка той. — Ще прекараме тук остатъка от живота си. Един ден ще се чудиш какво толкова си видяла в Джаред.
Мечтай си.
Аз се засмях заедно с него, доволна, че отново се шегува.
— Скит? Скит, мога ли да вляза?
Гласът на Джейми се чу още докато тичаше по коридора и спря точно отвън пред вратата.
— Разбира се, Джейми.
Протегнах ръце към него още докато отместваше вратата. Напоследък не го виждах достатъчно. Бях в безсъзнание, не можех да вървя и не бях в състояние да го потърся сама.
— Здравей, Скит! Здравей, Иън! — поздрави ухилен до уши Джейми. Рошавата му коса подскачаше в такт с крачките. Насочи се към протегнатите ми ръце, но Иън беше застанал на пътя му, затова седна на края на дюшека и постави ръка върху крака ми.
— Как се чувстваш?
— По-добре.
— Огладня ли вече? Има сандвичи със студено телешко. Мога да ти донеса.
— Засега няма нужда. Как си? Не те виждам много напоследък.
Джейми направи кисела физиономия.
— Шарън ме задържа след часовете за наказание.
Аз се усмихнах.
— Какво си направил?
— Нищо. Обвиненията бяха напълно неоснователни. — Той си придаде прекалено невинен вид и побърза да смени темата: — Знаеш ли какво? По време на обяда Джаред каза, че според него не е справедливо, че са те преместили от стаята, в която беше. Каза, че не сме били добри домакини и че трябва да се върнеш обратно при мен! Не е ли страхотно? Попитах го дали мога да ти го кажа веднага и той рече, че идеята е добра. Каза, че ще те намеря тук.
— Не се и съмнявам, че го е казал — промърмори Иън.
— И така, какво мислиш, Скит? Пак ще станем съквартиранти!
— Но, Джейми, къде ще отиде Джаред?
— Почакай, нека да отгатна — прекъсна ме Иън. — Обзалагам се, че е казал, че стаята е достатъчно голяма за трима. Прав ли съм?
— Да. Откъде знаеш?
— Просто предположих.
— Това е добре, нали Скит? Ще бъде също както преди да дойдем тук!
Сякаш прекараха бръснач между ребрата ми, когато го каза. Болката беше съвсем ясна и локализирана и не можеше да се сравни с удар или счупване. Джейми се стресна от измъченото ми изражение.
— О, не! Искам да кажа, че и ти ще дойдеш. Ще бъде хубаво да сме заедно и четиримата, нали?
Опитах се да се усмихна въпреки болката. Не ме болеше повече, отколкото без да се усмихвам.
Иън стисна ръката ми.
— И четиримата — промълвих аз. — Хубаво.