Но после, преди една седмица, Джаред замина на нова кратка акция — най-вече за да подмени някои счупени сечива — и взе Джейми със себе си.
— Уморена ли си? — попита Иън.
Установих, че си търкам очите.
— Всъщност не.
— Още ли не можеш да спиш добре?
— Прекалено тихо е.
— Мога да спя при теб… О, успокой се, Мелани. Знаеш какво имам предвид.
Иън винаги забелязваше, когато реакцията на Мелани ме караше да трепвам.
— Мислех, че ще се върнат днес — казах аз, без да отговарям на предложението му.
— Права си. Мисля, че не е нужно да правим разместване.
Въздъхнах.
— Може би трябва да си вземеш почивка следобед.
— Не ставай глупав — казах му аз. — Имам достатъчно енергия за работа.
Той се ухили така, като че ли му бях казала нещо приятно. Нещо, което се беше надявал, че ще кажа.
— Добре. Мога да се възползвам от помощта ти за едно начинание.
— Какво начинание?
— Ще ти покажа… Приключи ли с обяда?
Аз кимнах. Той ме хвана за ръка и ме изведе от кухнята. Това също се случваше прекалено често и Мелани почти не протестира.
— Защо вървим по този път? — Източната нива не се нуждаеше от работници. Бяхме участвали в групата, която я беше напоявала тази сутрин. Той не отговори. Продължи да се усмихва.
Поведе ме през източния тунел, покрай нивата, а след това навлязохме в коридора, който водеше само до едно място. Веднага, щом навлязохме в тунела, чух гласове и някакво спорадично туп, туп, което ме накара да спра. Застоялият, миришещ на сяра въздух ми помогна да се сетя за какво става въпрос.
— Иън, не съм в настроение.
— Нали каза, че си изпълнена с енергия.
— За работа, а не за футбол.
— Но Лили и Уес наистина ще се разочароват. Обещах им игра двама на двама. Работиха много тази сутрин, за да са свободни след обяда…
— Не се опитвай да ме накараш да се чувствам виновна — казах аз, когато направихме последния завой. Виждах синята светлина на лампите и движещите се сенки пред тях.
— Това не помогна ли? — подразни ме той. — Хайде, Скит. Ще ти се отрази добре.
Той ме повлече към залата с ниския таван, където Лили и Уес си подаваха топката през игрището.
— Здравей, Скит. Здравей, Иън — провикна се Лили.
— Тази тук е моя, О’Шей — предупреди я Уес.
— Няма да ме оставиш да загубя от Уес, нали? — прошепна Иън.
— Ти можеш да биеш и двамата.
— Не е много сигурно. Няма да го преживея.
Аз въздъхнах.
— Добре де, добре. Така да бъде.
Иън ме прегърна, според Мелани с ненужен ентусиазъм.
— Ти си любимката ми в цялата известна вселена.
— Благодаря — рекох сухо.
— Готова ли си да понесеш унижението, Скит? — подразни ме Уес. — Може да си завладяла планетата, но ще загубиш тази игра.
Иън се засмя, а аз не казах нищо. Шегата ме накара да се почувствам неловко. Как можеше да се шегува Уес с това? Човеците винаги ме изненадваха.
Мелани също. Тя беше в същото лошо настроение като мен, но сега внезапно се оживи.
Последният път не можахме да играем — обясни тя. Усещах, че копнее да потича — да потича за удоволствие, а не от страх. Преди е била влюбена в бягането. — Няма да се върнат по-бързо, ако не правим нищо. Ще ни се отрази добре да се поразсеем. Вече мислеше каква ще е стратегията ни и преценяваше противниците.
— Знаеш ли правилата? — ме попита Лили.
Кимнах.
— Помня ги.
Без да се замисля, свих крака си в коляното, хванах се за глезена и го дръпнах, за да разтегна мускула. Тази поза беше позната за тялото ми. Повторих същото и с другия крак и останах доволна, че отново е здрав. Травмата отзад на бедрото ми беше леко пожълтяла и почти не се виждаше. Гръдният кош също беше добре, което ме накара да си помисля, че реброто ми изобщо не е било счупено.
Преди две седмици бях видяла лицето си, когато чистех огледалата. Белегът от раната върху бузата ми беше тъмночервен и голям колкото дланта на ръката ми с дузина заострени ръбове по краищата. Това притесняваше Мелани повече, отколкото мен.
— Аз ще пазя вратата — ми каза Иън, докато Лили отстъпваше назад, а Уес напредваше с топката.