Веднага, щом навлязох в тъмния коридор, се втурнах по познатия ми път.
Нещо ми подсказваше, че пак е същото, че е повторение на последния път, когато Джаред и другите се бяха завърнали от акция и всички бяха тъжни, а докторът се беше напил и никой не отговаряше на въпросите ми. Сега се случваше отново нещо, за което не биваше да зная. Нещо, което според Иън не бих искала да знам. Усетих по врата си убождане като от иглички. Може би наистина не исках да знам.
Напротив, искаш. И двете искаме.
Страх ме е.
Мен също.
Продължих да тичам колкото е възможно по-тихо надолу по тъмния тунел.
Глава 40
Ужасена
Забавих ход, когато чух гласове. Не бяха достатъчно близо до болницата, за да е гласът на доктора. Бяха гласовете на други, които се връщаха оттам. Притиснах се до каменната стена и се запромъквах колкото може по-безшумно. Бях се запъхтяла от тичането. Запуших устата си с ръка, за да заглуша звука.
— … защо продължаваме да правим това? — оплака се някой.
Не бях сигурна чий глас беше. Някой, когото не познавах добре. Може би Вайълет? В тона се усещаше същата, позната ми вече потиснатост. Това сложи край на съмненията ми, че си въобразявам нещо.
— Докторът не искаше да го прави. Този път идеята беше на Джаред.
Този път бях сигурна, че говореше Джефри, макар гласът му да беше леко променен от отвращението, което се усещаше в него. Разбира се, Джефри беше участвал в акцията заедно с Труди. Те правеха всичко заедно.
— Мислех, че той е най-големият противник на тази работа.
Предположих, че това беше Травис.
— Сега изглежда… по-мотивиран — отвърна Джефри. Говореше тихо, но усетих, че го е яд на нещо.
Минаха само на двадесетина сантиметра от мен и аз се прилепих плътно към стената. Замръзнах на мястото си, без да смея да си поема дъх.
— Мисля, че е гадно — прошепна Вайълет. — Отвратително е. Никога няма да даде резултат.
Вървяха бавно и в стъпките им се усещаше някакво отчаяние. Никой не й отговори. Повече никой не се обади, докато ги чувах. Стоях неподвижна, стъпките им позатихнаха, но не можех да чакам съвсем да заглъхнат. Иън може би вече беше тръгнал след мен.
Продължавах да пристъпвам колкото е възможно по-бързо напред, а после отново започнах да тичам, когато реших, че е вече безопасно.
Забелязах първите слаби признаци от проникващата дневна светлина през входа на тунела пред мен и преминах в по-умерен ход, но продължих да се движа бързо. Знаех, че след като завия зад плавния завой, ще мога да видя изхода към царството на доктора.
Следвах извивката и светлината започна да става по-ярка. Сега вече започнах да напредвам много предпазливо, като внимавах да стъпвам съвсем безшумно. Беше много тихо. За момент се запитах дали нещо не бъркам и дали изобщо имаше някой тук. После, когато неравният вход изникна пред мен, хвърляйки сноп ярка слънчева светлина в отсрещната стена, чух някакво тихо хлипане.
Отидох на пръсти до края на отвора, спрях и се ослушах. Хлипането продължи. То беше съпроводено от друг звук — някакъв лек, ритмичен тътен.
— Хайде, хайде. — Беше гласът на Джеб, дрезгав от вълнение. — Всичко е наред. Всичко е наред, докторе. Не го вземай толкова присърце.
Из помещението се чуваха приглушени стъпки на повече хора, а също и шумолене на някаква материя. Като че ли бършеха нещо.
Усетих нетипична за тук миризма. Странно… не толкова на метал, но и не приличаше на нищо друго. Миризмата ми беше непозната… Бях сигурна, че не съм я помирисвала преди, но въпреки това имах странното усещане, че би трябвало да ми е позната.
Страхувах се да надникна зад ъгъла.
Какво по-лошо биха могли да ни направят? — попита Мел. Да ни накарат да напуснем ли?
Права си.
Нещата определено се бяха променили, ако това беше най-лошото, от което можех сега да се страхувам от хората.
Поех дълбоко въздух, отново усетих онзи странен, неприятен мирис, заобиколих скалистия ръб на входа и се вмъкнах в болницата. Никой не ме забеляза.
Докторът беше коленичил на пода, заровил лице в ръцете си. Раменете му ту се повдигаха, ту се отпускаха. Джеб се наведе над него и го потупа по гърба. Джаред и Кайл поставяха груба носилка до една от кушетките в средата на помещението. Изражението на Джаред беше сурово, докато отсъстваше маската на лицето му се беше върнала отново.