Кушетките не бяха празни, както обикновено. Нещо скрито под тъмнозелените одеяла изпълваше по дължина и двете. Беше нещо продълговато и неправилно, с познати очертания и ъгли…
Импровизираната маса на доктора беше сложена отпред до кушетките на най-осветеното от слънчевите лъчи място. Те се отразяваха от наредените на нея лъскави инструменти — скалпели и набор старинни медицински пособия, на които не знаех имената.
По-лъскави от тях бяха други сребристи неща. Това бяха искрящи, сребристи, сгърчени в измъчени пози части, разхвърляни из масата… заедно с изскубнати от тях мънички, сребристи нишки. По масата, по одеялата и по стените имаше петна от сребриста течност…
Писъкът ми раздра тишината в залата. Почувствах как всичко около мен се завъртя и аз не можех да намеря пътя за излизане. Стените, изцапани със сребристата течност, се издигаха навсякъде пред мен, накъдето и да се обърнех.
Някой извика името ми, но не можах да разбера чий беше гласът. Писъкът беше прекалено силен и ме заболя главата. Каменните стени, по които се стичаше сребристата течност, се блъснаха в мен и аз паднах на пода. Нечии тежки ръце ме приковаха към него.
— Докторе, помогни!
— Какво й е?
— Дали не припадна?
— Какво видя тя?
— Нищо… нищо. Телата бяха покрити!
Това беше лъжа! Телата бяха ужасяващо открити, разпилени в зловещи пози по лъскавата маса. Осакатени, насечени, измъчвани тела, превърнати в гротескни останки…
Бях видяла ясно пипалата, все още прикрепени към разрязаната горна част от трупа на дете. Та това беше само дете! Едно бебе! Бебе, парчетата от чието тяло бяха разхвърляни безразборно из масата, зацапана от собствената му кръв…
Стомахът ми се сви и почувствах как в гърлото ми се надигна парещ стомашен сок.
— Скит? Чуваш ли ме?
— Тя в съзнание ли е?
— Мисля, че се кани да повърне.
Последният глас беше прав. Нечии твърди ръце хванаха главата ми, докато изхвърлях неудържимо навън киселината от стомаха си.
— Какво да правим, докторе?
— Дръжте я. Не я оставяйте да се нарани.
Аз се закашлях и се заизвивах, опитвайки се да избягам. Гърлото ми се прочисти.
— Пуснете ме! — Успях да извикам накрая аз. — Махнете се от мен! Махнете се! Вие сте чудовища! Мъчители!
Отново започнах да крещя без думи и да се извивам в ръцете, които ме държаха.
— Успокой се, Скит! Ш-ш-шт! Всичко е наред! — Беше гласът на Джаред. За пръв път нямаше значение, че е на Джаред.
— Чудовище! — изкрещях му аз.
— Тя е изпаднала в истерия — каза му докторът.
— Продължавайте да я държите.
Получих рязък и много болезнен удар през лицето. Чух някъде далеч от заобикалящия ме хаос, че някой ахна от изненада.
— Какво правиш? — извика Иън.
— Получила е някакъв припадък, Иън. Докторът се опитва да я накара да дойде на себе си.
Ушите ми пищяха, но не от плесницата. Беше от миризмата, миризмата на сребърната кръв, която капеше от стените — миризмата на кръвта на душите. Стаята се завъртя около мен, като че ли беше жива. Светлината се пречупи в някакви причудливи форми, напомнящи ми чудовища от миналото ми. Един Лешояд разпери криле и насочи тежките си остри нокти към лицето ми… Докторът ми се усмихна и посегна към мен, а от пръстите му се стичаше сребриста кръв… Стаята се завъртя още веднъж, този път бавно, а после всичко потъна в мрак.
Не останах дълго в безсъзнание. Сигурно бяха изминали само секунди, когато главата ми се проясни. Щеше ми се още дълго да не чувствам нищо. Движех се и се клатушках напред-назад, но беше прекалено тъмно, за да виждам нещо. Добре, че ужасната миризма беше изчезнала. Усещах влажния, застоял въздух на пещерите като парфюм.
Чувството, че ме носят на ръце, ми беше познато. През първата седмица, след като Кайл ме нарани, пътувах до много места в ръцете на Иън.
— … мислех, че тя сигурно се досеща какво искаме да направим. Изглежда, че съм сбъркал — измърмори Джаред.
— Това ли мислеше, че е станало? — Гласът на Иън наруши рязко тишината в тунела. — Че се страхува, защото докторът се опитва да извади навън другите души ли? Че се е страхувала за себе си?