Джаред не отговори веднага.
— А ти не мислиш ли така?
Иън прочисти гърлото си.
— Не, не мисля. Колкото и да съм отвратен, че си докарал нови жертви… за доктора, че си ги докарал тъкмо сега!… И колкото да ми се повдига от цялата работа, едва ли затова се е разстроила така. Как може да си толкова сляп? Не можеш ли да си представиш как й е изглеждало всичко там в болницата?
— Знам, че бяхме покрили телата преди да…
— Не тези тела, Джаред. О, не се съмнявам, че Скит би се разстроила при вида на човешки труп, след като е толкова състрадателна и след като насилието и смъртта не са част от нейния нормален свят. Но я помисли какво са означавали за нея нещата върху онази маса?
Настъпи нова кратка пауза.
— Ох — изпъшка Джаред.
— Да. Ако с теб влезем в една морга, в която се извършва аутопсия на хора, и там има нарязани части от човешки тела и разплискана навсякъде кръв, няма ли това да ни подейства също толкова зле, колкото и на нея? Разбира се, щяхме да сме виждали това и преди… дори преди нашествието, например във филми на ужасите. Обзалагам се, че тя никога преди не е била подлагана на такава гледка през всичките си животи.
Отново започна да ми се повдига. Думите му ме връщаха отново назад към преживяното. Към гледката. Към миризмата.
— Пусни ме — прошепнах аз. — Остави ме на земята.
— Не исках да те събудя, съжалявам. — Последните думи бяха казани твърде разпалено, той не се извиняваше само за това, че ме бе събудил.
— Пусни ме.
— Не се чувстваш добре. Ще те занеса в стаята ти.
— Не. Пусни ме на земята веднага.
— Скит…
— Веднага! — изкрещях аз. Блъснах Иън в гърдите и едновременно с това освободих краката си. Яростната ми съпротива го изненада. Изпусна ме и аз за малко да се просна на пода.
Макар и приклекнала успях да се задържа на крака, а после скочих и побягнах.
— Скит!
— Пусни я.
— Не ме докосвай!
— Скит, върни се!
Стори ми се, че двамата се нахвърлиха един срещу друг зад мен, но не спрях. Разбира се, че се биеха. Те са човеци. На тях насилието им доставя удоволствие. Не спрях и когато излязох на светлото. Протичах бързо през голямата пещера, без да поглеждам някое от чудовищата там. Почувствах, че ме гледат, но не ми пукаше.
Не ме интересуваше и къде отивам. Просто някъде, където можех да бъда сама. Избягвах тунелите, около входовете на които имаше хора, и се втурнах в първия, който беше празен.
Беше източният тунел. Днес бягах за втори път през този коридор. Последния път с радост, а този път ужасена. Беше ми трудно да си спомня как се бях почувствала този следобед, след като разбрах, че участниците в акцията са се завърнали. Сега всичко беше мрачно и потискащо, включително и завръщането им. Самите камъни ми изглеждаха някак зловещи. Обаче бях направила правилния избор. Никой нямаше причина да бъде тук и тунелът беше празен.
Изтичах до най-отдалечения му край и навлязох сред мрака на голямата пещера за забавления. Възможно ли беше да съм играла с тях само преди толкова кратко време? Как вярвах на усмивките по лицата им, как не прозрях какви зверове се крият под тях…
Продължих да вървя напред, докато навлязох до глезените в мрачните, черни води на потока. Отдръпнах се назад и протегнах ръка, търсейки опора в някоя стена. Когато напипах груба каменна издатина с остри ръбове, успях да се вмъкна във вдлъбнатината зад нея и легнах, свита на кълбо на пода.
Не беше това, което си помислихме. Докторът не наранява никого нарочно, просто се опитва да спаси…
МАХНИ МИ СЕ ОТ ГЛАВАТА! — изкрещях аз.
Когато я отпъдих от мен и я накарах да млъкне, за да не чувам оправданията й, си дадох сметка колко слаба бе станала през месеците на приятелството ни. До каква степен тя зависеше от това, което й позволявах да прави?
Беше толкова лесно да я накарам да замълчи. Също толкова лесно, колкото и в самото начало. Сега бях само аз. Само аз, болката и ужасът, че никога няма да мога да избягам. Никога вече нямаше да се отърва от онази гледка в главата ми. Никога нямаше да се освободя от нея. Тя беше станала завинаги част от мен.
Не знаех как се скърби тук. Не можех да скърбя по човешкия начин за тези загубени души, чиито имена никога не съм знаела. За нарязаното на парчета дете върху масата.
На Произход никога не ми се беше случвало да скърбя. Не знаех как се прави това там в истинския дом на моя вид. Затова се примирих с начина, по който го правеха Прилепите. Струваше ми се подходящ за тук, където всичко беше така тъмно, като че ли бях сляпа. Прилепите скърбяха в мълчание — не пееха в продължение на седмици наред, докато болката от празнотата не останеше назад поради липсата на музика. Тази болка беше по-мъчителна, отколкото болката от загубата на душа. Там усещането за загуба ми беше познато. Един приятел беше убит в случаен инцидент, от паднало през нощта дърво. Намерихме го твърде късно, за да го спасим от премазаното тяло на домакина му. Извисяване… хармония — това бяха думите, които можеха да се свържат на този език с името му. Не бяха най-точните, но достатъчно близки. В смъртта му нямаше ужас, а само скръб. Беше станало случайно.