Ромоленето на потока беше твърде нестройно, за да ми напомни за песните ни. Можех да скърбя въпреки неговото лишено от хармония ромолене. Обгърнах здраво раменете си с ръце и започнах да скърбя за детето и за другата душа, която беше умряла с него. За моите роднини. За моето семейство. Ако бях намерила начин да се измъкна от това място, ако бях предупредила Търсачите, техните останки нямаше да бъдат така безразборно насочени и размесени в онова обляно с кръв помещение.
Искаше ми се да заплача, за да се чувствам още по-потисната, но това беше човешкият начин. Затова стиснах устни и се свих в тъмното, задържайки болката вътре в себе си. Скръбта и мълчанието ми бяха откраднати.
Нужни им бяха само няколко часа. Чух ги да ме търсят, чух гласовете им да отекват из дългите коридори. Викаха ме, очаквайки да им отговоря. Когато не получиха отговор, донесоха светлина. Не само светещи със слаба синя светлина фенери, с които никога нямаше да открият скривалището ми тук сред този мрак, а и джобни фенери, които изпускаха силна, жълта светлина. До третото претърсване на пещерата не успяха да ме намерят дори и с тях. Защо не ме оставяха на мира?
Когато най-накрая един лъч ме освети, се чу въздишка на облекчение.
— Намерих я! Кажи на другите да се върнат вътре! В края на краищата тя все пак е тук!
Познах гласа, но не го свързах с име. Просто още едно чудовище.
— Скит? Скит? Добре ли си?
Не вдигнах глава и не отворих очи. Бях в траур.
— Къде е Иън?
— Мислиш ли, че трябва да докараме Джейми?
— Не трябва да идва с този крак.
Джейми. Потреперих при произнасянето на името му. Моят Джейми. Той също беше чудовище. Не се различаваше от другите. Моят Джейми. Изпитвах физическа болка, когато мислех за него.
— Къде е тя?
— Ето тук, Джаред. Тя не… отговаря.
— Не сме я докосвали.
— Добре, дай ми този фенер — заяви Джаред. — Сега можете да си вървите. Тревогата се отменя. Отдръпнете се, за да не й пречите да диша.
Чу се шум от стъпки, които обаче не се отдалечиха много.
— Говоря ви сериозно, бе, хора. Така не ми помагате. Вървете си. Напуснете пещерата.
Отначало стъпките бяха бавни, но после станаха по-енергични. Чух стъпките на много хора да се отдалечават и после съвсем заглъхнаха. Джаред изчака, докато отново настъпи пълна тишина.
— Добре, Скит, сега сме само двамата.
Изчака за някакъв отговор.
— Виж, предполагам, че е било твърде… лошо. Не искахме да виждаш това. Съжалявам.
Съжалявал? Джефри беше казал, че идеята била негова. Той е искал да ме нарежат на малки парчета и да разхвърлят кръвта ми по стените. Ако намереше начин, щеше да е готов да унищожи милиони като мен, за да може любимото му чудовище да продължи да живее в него. Щеше да насече всички ни на парчета.
Известно време не каза нищо, очаквайки реакцията ми.
— Като че ли искаш да останеш сама. Добре. Мога да им кажа да не се приближават до теб, щом така искаш.
Не се помръднах. Нещо докосна рамото ми. Отдръпнах се от него и се притиснах към острите камъни.
— Съжалявам — рече тихо той.
Чух го да се изправя, а червената светлина, която виждах под спуснатите си клепачи, започна да избледнява, докато той се отдалечаваше. Срещна някого при входа на пещерата.
— Къде е тя?
— Иска да е сама. Остави я.
— Не се изпречвай отново на пътя ми, Хоу.
— Мислиш ли, че ще иска утеха от теб? От един човек?
— Не съм участвал в това…
Когато отговори, гласът на Джаред беше тих, но въпреки това успях да чуя какво каза:
— Не този път. Ти си един от нас, Иън. Неин враг. Чу ли какво каза тя там? Тя крещеше чудовища. Така гледа на нас сега. Не се нуждае от утехата ти.