— Дай ми фенера!
Престанаха да говорят. След минута чух нечии стъпки бавно да прекосяват пещерата. След малко лъчът отново ме освети. Свих се още повече, очаквайки той да ме докосне.
Последва тиха въздишка, а после го чух да сяда върху камъка, не толкова близо до мен, колкото очаквах. Чу се щракане и светлината угасна. Дълго чаках да заговори, но той стана също толкова мълчалив, колкото и аз. Накрая престанах да чакам и възобнових траура си. Иън не ме прекъсна. Стоях в мрака на голямата дупка и скърбях за загиналите души заедно с един човек край мен.
Глава 41
Изчезнала
Иън остана с мен в тъмното в продължение на три дни. Напускаше само за кратко от време на време, за да ни донесе храна и вода. Отначало ядеше само той, а аз не. Но после, когато разбра, че таблата ми продължава да е пълна не поради липса на апетит от моя страна, престана и той да яде. Използвах кратките му отсъствия, за да се справя с физическите си нужди, които не можех да пренебрегна, и бях благодарна, че миризливият поток беше наблизо. Когато продължих да гладувам, тези потребности изчезнаха.
Не можех да не спя, но не се стараех да се наместя по-удобно. Когато се събудих първия ден, установих, че главата и раменете ми са в скута му. Отдръпнах се от него и потреперих толкова силно, че той повече не повтори този жест. След това спях, притисната с гръб към стената, а когато се събуждах, веднага се свивах на топка и продължавах да мълча.
— Моля те — прошепна Иън на третия ден. Поне на мен ми се струваше, че е третият, защото нямаше начин да разбера как минава времето в тъмното, тихо място. Тогава заговори за пръв път. Знаех, че пред мен има табла с храна. Той я побутна по-близо до мен, докато тя докосна крака ми и аз се отдръпнах.
— Моля те, Скит. Моля те, хапни нещо.
Сложи ръка върху моята, но бързо я отдръпна, когато почувства, че се стреснах.
— Моля те, не ме мрази. Толкова съжалявам. Ако знаех… щях да ги спра. Няма да позволя да се случи отново.
Никога нямаше да може да ги спре. Той беше просто един сред многото. А както беше казал Джаред, преди не беше имал възражения. Аз бях врагът. Дори и най-голямото състрадание, според ограничените човешки представи, щеше да се пази за техния вид. Знаех, че докторът не би причинил умишлено болка на друг човек. Дори се съмнявах, че е способен да наблюдава да се върши такова нещо, след като беше толкова чувствителен. Но към един червей, към една стоножка? Защо щеше да му пука за агонията на някакво странно извънземно създание? Защо ще се притеснява да убие бебе — бавно, като реже парче по парче, след като то нямаше човешка уста, за да крещи?
— Трябваше да ти кажа — прошепна Иън.
Щеше ли да има значение, ако просто ми беше казано, вместо да видя със собствените си очи измъчените останки? Щеше ли болката да е по-малка?
— Моля те, яж.
Отново настъпи мълчание. Останахме така може би още един час. Иън стана и тихо се отдалечи.
Не можех да разбера чувствата си. В този момент мразех тялото, с което бях свързана. Защо имаше логика да се чувствам потисната от това, което правеше той? Защо понасях така болезнено самотата, за която копнеех? Исках чудовището да се върне, а това беше напълно погрешно.
Не останах дълго сама. Не знаех дали Иън беше отишъл да го доведе, или той беше чакал Иън да си тръгне, но разпознах замисленото подсвиркване на Джеб, докато се приближаваше в тъмнината. Свирукането престана, когато стигна на няколко крачки от мен, а после нещо силно щракна. В очите ми се заби силен сноп жълта светлина и аз премигнах срещу нея.
Джеб вдигна фенера с крушката нагоре. Той направи светъл кръг в ниския таван, а наоколо стана по-светло. Седна и се облегна на стената до мен.
— Искаш да се умориш от глад, така ли? Това ли е намерението ти?
Продължих да гледам каменния под. Ако бях честна пред себе си, трябваше да призная, че моят траур беше свършил. Не познавах детето или другата душа в пещерата на ужасите. Не можех да скърбя безкрайно за непознати. Не, просто бях ядосана.
— Ако искаш да умреш, има по-лесни и по-бързи начини.
Да не би да не го знаех.
— Ами тогава дай ме на доктора! — изкрещях аз.
Джеб се изненада, когато ме чу да говоря. Кимна на себе си, като че ли това беше очаквал да излезе от устата ми.
— Очакваше ли, че ние просто ще се предадем, Скитнице? — Сега тонът на Джеб беше по-твърд и по-сериозен, отколкото го бях чувала преди. — Нашият инстинкт за оцеляване е доста по-силен. Разбира се, че искаме да намерим начин да си върнем отново мозъците. Някой ден може да се случи на всеки от нас. Вече изгубихме толкова много хора, които обичахме. Не е лесно. Докторът се чувства направо смазан всеки път, когато не успява. Вече си виждала това. Обаче това е нашата реалност, Скит. Това е нашият свят. Ние загубихме войната. На път сме да бъдем напълно унищожени. Опитваме се да намерим начини да се спасим.