Джеб за пръв път разговаряше с мен така, като че ли бях душа, а не човек, въпреки че имах чувството, че той винаги прави тази разлика. Просто беше едно вежливо чудовище. Не можех да отрека, че в това, което казва, имаше истина и логика. Шокът беше отминал, отново бях същата, както преди. В природата ми беше да бъда справедлива.
Някои от тези човеци можеха да погледнат на нещата от моята гледна точка. Иън, например, беше такъв. Но аз също можех да разбера тяхната гледна точка. Те бяха чудовища, ала може би чудовища, които имаха оправдание за това, което вършат. Разбира се ще мислят, че отговорът им трябва да бъде насилието. Не биха могли да си представят някакво друго разрешение. Можех ли да ги обвинявам, че са генетично програмирани така, че възможностите им за решаване на проблема да са ограничени само до този начин?
Прокашлях се, но гласът ми беше все още дрезгав от продължителното мълчание.
— Клането на бебета няма да спаси никого, Джеб. Сега всички те са мъртви.
За момент той не каза нищо.
— Не можем да различаваме вашите малки от възрастните.
— Знам това.
— Вие не щадите нашите бебета.
— Но не ги и измъчваме. Никога не причиняваме умишлено болка на когото и да било.
— Правите нещо по-лошо. Унищожавате го.
— А вие правите и двете.
— Е, да, правим го, защото трябва да се опитваме. Трябва да продължим да се борим. Това е единственият начин, който знаем. Трябва или да продължаваме да опитваме, или да се обърнем с лице към стената и да умрем. — Той ме погледна, повдигайки вежда.
Изглежда, че и аз бях направила същото. Въздъхнах, взех бутилката с вода, която Иън беше оставил до крака ми, пресуших я на един дъх и отново прочистих гърлото си.
— Никога няма да успеете, Джеб. Можете да продължавате да ни режете на парчета, но само ще избивате все повече и повече разумни същества и от двата вида. Ние не убиваме умишлено, но и нашите тела не са слаби. Израстъците ни може да изглеждат като мека, сребриста коса, но са по-издръжливи от вашите органи. Точно това става, нали? Докторът нарязва родствениците ми, а техните крайници разкъсват мозъците на вашите.
— Като домашно сирене — съгласи се той.
Задавих се и потреперих, когато си го представих.
— И на мен ми се повдига от това — призна той. — Докторът го преживява много мъчително. Всеки път, когато си мисли, че е успял да реши проблема, нещата отново завършват с провал. Опита всичко, което му дойде наум, но не може да им попречи да се превърнат в овесена каша. Твоите души не реагират на инжектирани опиати или отрова.
— Разбира се! — отвърнах рязко и отново ужасена аз. — Нашият химически състав е съвършено различен.
— Веднъж един от вашите изглежда предугади какво ще се случи. Преди докторът да умъртви човешкото тяло, онова сребърно нещо разкъса мозъка отвътре. Разбира се, ние не знаехме това, докато докторът не му отвори черепа. Човекът просто рухна на земята.
Бях изненадана и странно впечатлена. Тази душа е била много смела. Аз нямах куража да направя нещо подобно, дори в началото, когато бях сигурна, че ще искат да измъкнат от мен с мъчения същата тази информация. Не си представях, че ще се опитат сами да изтръгнат отговора. Този начин беше така очевидно обречен на провал, че изобщо не ми дойде наум за него.
— Джеб, ние сме сравнително дребни същества, напълно зависими от неподатливи домакини. Нямаше да просъществуваме толкова дълго, ако нямахме някаква защита.
— Не отричам, че твоят вид има право на тази защита. Само ти казвам, че ще продължим да се борим както можем. Намеренията ни не са да причиняваме умишлено болка на когото и да било. Правим го в процеса на тази борба и ще продължим да се борим.
Двамата мълчаливо се изгледахме.
— Ами тогава накарай доктора да нареже и мен. За какво друго мога да ставам?
— Хайде, хайде. Не ставай глупава, Скит. Ние, човеците, не се придържаме чак толкова много към логиката. У нас диапазонът на доброто и лошото е много по-широк, отколкото при вас. Е, може би повече на лошото.
Кимнах при тези думи, но той продължи, без да ми обръща внимание: