— Ние ценим индивидуалното. Може би, ако трябва да бъдем съвсем точни, му придаваме прекалено голямо значение. Да вземем, например, Пейдж… колко хора би пожертвала тя, за да запази Анди жив? Отговорът не би имал някакъв смисъл, ако гледаме еднакво на цялото човечество. Или пък начина, по който ти си ценена тук… Да, в това също няма много логика, ако подходим от общочовешка гледна точка. Обаче има хора, които биха те ценили повече от един непознат човек. Трябва да призная, че включвам и себе си в тази група. Считам те за приятел, Скит. Разбира се, нещата няма да вървят добре, ако ме мразиш.
— Не те мразя, Джеб. Но…
— Но, какво?
— Просто не виждам как бих могла да живея повече тук. Не и ако продължавате да избивате в другата стая себеподобните ми. А е очевидно, че не мога да напусна. Сега разбираш ли, какво имам предвид? Какво друго ми остава освен безсмислените кланета на доктора? — Потреперих.
Той кимна.
— Това наистина е довод. Не е честно да те караме да продължиш да живееш така.
Стомахът ми се сви.
— Ако имах някакъв избор, бих предпочела да ме застреляш — прошепнах аз.
Джеб се засмя.
— Не избързвай толкова, скъпа. Никой няма да стреля по приятелите ми, нито ще ги коли. Знам, че не ме лъжеш, Скит. Щом като казваш, че нашият начин няма да свърши работа, тогава ще трябва да преосмислим нещата. Ще кажа на момчетата засега да не докарват повече никакви души. Освен това мисля, че нервите на доктора не издържат повече. Той няма да може да понесе още такива опити.
— Може пък да ме лъжеш — заявих аз. — Вероятно няма да мога да разбера.
— В такъв случай, ще трябва да ми се довериш, защото нямам намерение да те застрелям. А и нямам намерение да те оставя да умреш от глад. Хапни нещо, дете. Това е заповед.
Поех дълбоко въздух и се опитах да помисля. Не бях сигурна дали намерихме приемливо решение и за двете страни. В това тяло нямаше логика. Харесвах твърде много хората тук. Те ми бяха приятели. Чудовищни приятели, които не можех да виждам в истинската им светлина, залята от емоции.
Джеб взе дебело парче царевичен хляб, натопен обилно в краден мед, и ми го пъхна в ръката. То стана на нищо в нея, защото се надроби на лепкави хапки, които полепнаха по пръстите ми. Отново въздъхнах и започнах да си облизвам пръстите.
— Така те искам, момиче! Ще преодолеем и тази трудност. Нещата тук ще потръгнат, ще видиш. Опитай се да мислиш позитивно.
— Да мисля позитивно — изломотих с пълна уста и поклатих недоверчиво глава. — Само че, Джеб…
В този момент се върна Иън. Когато пристъпи в светлината и видя храната в ръката ми, изражението, появило се на лицето му, ме накара да се почувствам виновна. То показваше облекчение и радост.
Не, никога не бях причинявала умишлена физическа болка на някого, но измъчвайки себе си, бях наранила дълбоко и Иън. Човешкият живот е така невъзможно объркан. Каква каша.
— Ето те и теб, Джеб — рече тихо той, сядайки срещу нас, малко по-близо до Джеб. — Джаред предположи, че може да си тук.
Протегнах крак и се преместих по-близо до него. Ръцете ме боляха от дългото обездвижване. Положих ръка върху неговата:
— Извинявай — прошепнах аз.
Той пое ръката ми.
— Не ми се извинявай. Би трябвало да се сетя. Джеб беше прав. Разбира се, че ще окажеш съпротива. Как бих могъл да те виня за това?
— Сега, когато ти си тук, нещата са различни. Тези опити трябваше да спрат.
Обаче присъствието ми тук само правеше още по-важно бързото решаване на проблема. Как да ме изтръгнат от тялото й и да остане само Мелани. Как да ме заличат, за да може тя отново да бъде такава, каквато е била преди.
— На война всичко е справедливо — рекох аз и се опитах да се усмихна. Той леко се усмихна в отговор.
— Както и в любовта. Забрави тази част.
— Е, добре, престанете да спорите — намеси се Джеб. — Още не съм свършил.
Погледнах го с любопитство. Какво имаше още?
— Сега. — Той пое дълбоко въздух. — Опитай се да не изпаднеш пак в хистерия, става ли? — каза Джеб и ме погледна.
Замръзнах и стиснах по-силно ръката на Иън. Той погледна разтревожен към Джеб.
— Да не би да имаш намерение да й кажеш? — попита Иън.
— Сега пък какво има? — попитах разтревожена аз.
Лицето на Джеб беше станало отново непроницаемо като на опитен покерджия.
— Става въпрос за Джейми.
От думите му светът отново се обърна. От три дни бях отново Скитницата — една душа между хората. Сега изведнъж отново се превърнах в Скит — една страшно объркана душа с човешки чувства, прекалено силни, за да бъдат контролирани.