Скочих на крака — вдигнах и Иън заедно с мен, тъй като продължавах да стискам ръката му, а после се заклатих и ми се зави свят.
— Чакай, нали ти казах да не припадаш, Скит. Джейми е добре. Просто много се притеснява за теб. Той чу какво е станало и пита за теб, направо си е изкарал ума и мисля, че това не е добре за него. Дойдох тук, за да те помоля да отидеш да го видиш. Обаче не можеш да отидеш в това състояние. Изглеждаш ужасно. Това само ще го разстрои безсмислено още повече. Седни и хапни още малко.
— Как е кракът му? — настоях да разбера аз.
— Има малка инфекция — смотолеви Иън.
— Докторът нареди да лежи, иначе щеше отдавна сам да дойде да те види. Ако Джаред не го държеше буквално прикован към леглото, непременно щеше да дойде.
Джеб кимна.
— Джаред за малко щеше да дойде тук и да те отнесе насила, но му казах да ме остави първо да поговоря с теб. За момчето няма да е никак добре да те види в такова окаяно състояние.
Стори ми се, че кръвта ми се е превърнала в ледена вода. Сигурно просто си въобразявах.
— Какво е направено?
Джеб сви рамене.
— Няма нищо за правене. Момчето е силно. Ще се пребори с това.
— Няма нищо за правене? Какво искаш да кажеш?
— Това е бактериална инфекция — поясни Иън. — Вече нямаме антибиотици.
— Защото те не действат — бактериите са по-умни от вашата медицина. Трябва нещо по-добро, нещо друго.
— Е, да, ама ние нямаме нищо друго — каза Джеб. — Той е здраво момче. Просто ще му мине.
— Ще му мине — повторих замаяна аз.
— Изяж нещо — настоя Иън. — Ще се притесни, ако те види в този вид.
Потърках очи и се опитах да разсъждавам трезво. Джейми беше болен. Тук нямаше нищо, с което да се лекува. Нямаше други възможности, освен да се чака, за да се види дали тялото му ще може да се излекува само. И ако не може…
— Не! — извиках аз.
Почувствах се така, като че ли отново стоя край гроба на Уолтър и чувам шума от сипещата се пръст долу в тъмното.
— Не! — проплаках отново и се помъчих да пропъдя този спомен от паметта си. Машинално се обърнах и се отправих с вдървените си крака към изхода.
— Чакай! — каза Иън, но не издърпа ръката си от моята и продължи да върви редом с мен.
Джеб ме настигна от другата страна и ми пъхна още храна в свободната ръка.
— Изяж я заради момчето — каза той.
Захапах парчето хляб, без да чувствам вкуса му, задъвках, без да мисля и преглътнах, без да усещам как храната слиза надолу в гърлото ми.
— Знаех си, че тя ще реагира прекалено силно — измърмори Джеб.
— Тогава защо й каза? — попита ядосан Иън.
Джеб не отговори. Зачудих се защо. Положението по-лошо ли беше, отколкото си го представях?
— Той в болницата ли е? — попитах с безизразен глас.
— Не, не — увери ме бързо Иън. — В стаята ти е.
Дори не почувствах облекчение, че не е там. Отново бих отишла в онази стая заради Джейми, дори и ако там продължаваше да вони на кръв.
Не поглеждах познатите ми пещери, минавайки през тях. Почти не забелязах, че е ден. Можех да срещна погледа на всеки от хората, които спираха, за да ме погледнат. Само продължавах да вървя с бързи крачки, докато стигнах коридора.
Пред седмата пещера се бяха събрали няколко души. Копринената завеса беше дръпната встрани и те протягаха вратове, за да погледнат в стаята на Джаред. Всички бяха познати хора, които бях считала за мои приятели и приятели на Джейми. Защо бяха тук? Толкова ли лошо беше състоянието му, че трябваше често да го навестяват?
— Скит — рече някой. Беше Хайди. — Скит е тук.
— Сторете й път да влезе — обади се Уес и тупна Джеб по рамото. — Това е добре.
Минах през малката група без да ги погледна. Те ми направиха път. Може би щях да се блъсна право в тях, ако не се бяха отдръпнали. Не можех да се съсредоточа върху нищо друго, просто вървях напред.
В стаята с високия таван беше светло. В самата стая нямаше много хора. Докторът или Джаред държаха останалите навън. Мярнах Джаред, беше се подпрял на далечната стена със скръстени на гърба ръце — поза, която заемаше, само когато наистина беше разтревожен. Докторът беше коленичил край голямото легло, където лежеше Джейми, точно там, където го бях оставила.