— Трябва да ме целунеш, Иън. Веднага. Моля те.
Глава 42
Принудена
Иън зяпна от изненада.
— Ти… какво?
— След малко ще ти обясня. Не постъпвам честно с теб, но… те моля. Просто ме целуни.
— Няма ли да се разстроиш? Мелани няма ли да ти се разсърди?
— Иън! — проплаках аз. — Моля те!
Все още объркан, той сложи ръце на кръста ми и ме притисна до себе си. Гледаше ме така тревожно, че се запитах дали дори това щеше да помогне. Нямах нужда от ласки, но може би той имаше. Затвори очи и се наведе към мен. Направи го някак машинално, като че ли по навик. Устните му докоснаха леко моите само веднъж и после се отдръпна, за да ме погледне със същото тревожно изражение.
Нищо.
— Не, Иън. Целуни ме истински. Така, като че ли… като че ли се опитваш да си изкараш плесница. Разбираш ли?
— Не. Какво има? Първо ми кажи.
Обгърнах врата му с ръце. Почувствах се странно. Изобщо не бях сигурна как се прави това. Повдигнах се на пръсти и същевременно придърпах главата му надолу, докато устните му докоснаха моите. Този номер нямаше да мине със същество от някой друг вид. Мозъкът му нямаше да бъде така лесно завладян от тялото. Приоритетите на другите видове са подредени в по-добра последователност. Обаче Иън беше човек и тялото му откликна.
Притиснах устните си към неговите и придърпах още по-силно врата му, когато забелязах, че първата му реакция беше да се отдръпне от мен. Спомних си как предишния път се бяха движили устните му и сега се опитах да го повторя. Устните му се разтвориха заедно с моите и изпитах странно чувство на задоволство от успеха си. Хванах долната му устна между зъбите си и чух от гърлото му да се изтръгва плътен, див звук на изненада. След това не се наложи да правя повече опити. Едната ръка на Иън хвана лицето ми, а другата ме сграбчи през кръста и ме притисна така плътно, че трудно можех да си поема дъх. Задъхах се, но и с него стана същото. Дъхът му се смеси с моя. Усетих каменната стена зад гърба си и се опрях в нея. Той се възползва от това, за да ме притисне още по-плътно. Всяка част от тялото ми беше прилепнала към неговото тяло.
Бяхме само двамата, и то така плътно притиснати един към друг, че едва ли можехме да се броим за две тела. Бяхме само ние двамата. Никой друг. Бяхме сами.
Иън усети, когато аз се отказах. Вероятно беше очаквал да стане така и не беше изцяло завладян от тялото си, както си бях въобразявала. Отдръпна се леко, веднага след като отпуснах ръце, но лицето му все още беше близо до моето и върхът на носа му докосваше моя.
Съвсем отпуснах ръце и той пое дълбоко въздух. Бавно смъкна ръце от мен и ги постави на раменете ми.
— Обясни ми — каза Иън.
— Тя не е тук — прошепнах все още задъхана. — Не мога да я намеря. Дори и сега.
— Мелани ли?
— Не я чувам! Как мога да се върна при Джейми? Той ще разбере, че го лъжа! Как мога да му кажа, се съм загубила сестра му? Иън, та той е болен! Не мога да му кажа това! Ще се разстрои и ще му бъде по-трудно да се възстанови. Аз…
Иън сложи пръсти върху устните ми.
— Шшт, шшт. Добре. Не мисли за това. Кога я чу за последен път?
— О, Иън! Беше веднага, след като видях… това в болницата. И тя се опита да ги защити… а аз й креснах… казах… казах й да се махне! Оттогава не съм я чувала. Не мога да я намеря!
— Шшт — рече отново той. — По-спокойно. Добре. Кажи сега какво всъщност искаш? Знам, че не искаш Джейми да се разстрои, но независимо от това той ще се оправи. Затова помисли дали за теб няма да е по-добре, ако…
— Не! Не мога просто да изтрия Мелани! Не мога. Няма да е правилно! Това би превърнало и мен в чудовище!
— Добре де, добре. Тихо. Значи трябва да я намерим?
Закимах енергично с глава. Той отново пое дълбоко въздух.
— В такъв случай ще имаш нужда… наистина да бъдеш обладана, така ли?
— Не знам какво искаш да кажеш?
Обаче се опасявах, че знам. Да целуна Иън беше едно — дори може би щеше да е приятно, ако не бях толкова силно разтревожена, но нещо повече… щеше да е по-сложно… Бих ли могла? Мел щеше да побеснее, ако използвах тялото й по този начин. Това ли трябваше да направя, за да я намеря? Ами Иън? Би било толкова нечестно спрямо него.
— Веднага се връщам — обеща той. — Стой тук.
Той ме притисна към стената за по-голяма убедителност, а след това бързо се отдалечи по коридора. Беше ми трудно да се подчиня. Исках да го последвам, да видя какво ще направи и къде ще отиде. Трябваше да поговорим за това. Трябваше внимателно да премисля. Обаче нямах време. Джейми ме чакаше с въпроси, на които не можех да отговоря с лъжи. Не, не чакаше мен, той чакаше Мелани. Как можах да направя това? Ами ако тя наистина си е отишла?