— Ти си непрекъснато сериозна, Скит.
— Шегите ти не са смешни — отвърнах аз. — Поне не за мен.
Джаред пак се засмя.
Ах — каза Мелани, — ти страдаш.
Ще се опитам да не ми проличи пред Джейми.
Благодаря ти, че ме върна.
Няма да те изтрия от главата си, Мелани. Съжалявам, че не мога да ти дам повече от това.
Благодаря ти.
— Какво казва тя?
— Ние просто… се сдобряваме.
— Защо не можеше да говори преди, когато ти се опита да я оставиш да говори сама?
— Не знам, Джаред. Очевидно няма достатъчно място и за двете. Изглежда, че не мога да се отдръпна напълно от пътя й. То е като… не е като да задържиш дъха си, а все едно да се опиташ да накараш сърцето си да престане да бие. Не мога да направя така, че да не съществувам. Не знам как.
Той не отговори и аз усетих пулсираща болка в гърдите. Колко ли би се радвала тя, ако можех да измисля как да изчезна!
Мелани искаше да… не да ми противоречи, а да ме накара да се почувствам по-добре. Мъчеше се да намери думи, за да смекчи мъката ми. Обаче не ги намираше.
Но Иън сигурно ще е напълно сломен. И Джейми. Ще липсваш и на Джеб. Тук имаш толкова много приятели.
Благодаря.
Зарадвах се, че бяхме отново в стаята ни. Трябваше да помисля за нещо друго, преди да започна да плача. Сега не беше време за самосъжаление. Имаше по-важни неща от терзанията на сърцето ми, което отново беше разбито.
Глава 43
Докарана до полуда
Представих си го отстрани. Изглеждах неподвижна като статуя. Бях скръстила ръце на гърдите, лицето ми беше безизразно, а дишането така повърхностно, че гръдният кош изобщо не помръдваше. Обаче вътрешно се разкъсвах, като че ли частиците на атомите ми си бяха разменили полюсите и сега се блъскаха едни в други. Връщането на Мелани не го беше спасило. Единственото нещо, което можех да направя, беше да не чакам.
Коридорът пред стаята беше пълен с хора — Джаред, Кайл и Иън се бяха върнали с празни ръце от отчаяната си акция. Охладител за лед — това беше всичко, което носеха, след трите дни, в които бяха рискували живота си. Труди правеше компреси и ги слагаше на челото на Джейми, отзад на врата и на гърдите му.
Дори ледът да намаляваше донякъде треската, колко време щеше да мине, докато всичкият се стопи? Един час? Повече? По-малко? След колко време Джейми отново щеше да започне да агонизира?
Аз трябваше да му слагам компресите с леда, но не можех да се помръдна. Ако бях опитала, щях да се разпадна на микроскопични парченца.
— Нищо ли? — попита тихо Докторът. — Проверихте ли…
— Навсякъде, където ни дойде наум — прекъсна го Кайл. — Не е същото като с болкоуспокояващите и опиатите. Много хора ги държаха скрити. Антибиотиците не се криеха. Сега тях просто ги няма, докторе.
Джаред само се взираше в зачервеното лице на момчето на леглото.
— Ще се пребори. Той е корав.
Не казах нищо в отговор. Всъщност дори не го слушах какво казва.
Докторът коленичи до Труди и наведе надолу брадичката на Джейми. Взе една купа, загреба малко от ледената вода в охладителя и я наля внимателно, малко по малко в устата на Джейми. Всички чухме как той преглъща с мъка. Обаче не отвори очи.
Чувствах се така, като че ли никога повече няма да мога да се движа. Че ще се превърна в част от каменната стена. Исках да съм камък.
Ако изкопаеха за Джейми дупка в голата пустиня, трябваше и мен да сложат в нея.
Не е достатъчно — рече сърдито Мелани.
Аз бях отчаяна, но тя беше бясна.
Опитаха се.
Опитването не решава нищо, Джейми няма да умре. Трябва отново да излязат навън.
С каква цел? Дори и да намерят вашите някогашни антибиотици, какви са шансовете те още да са годни? А и те вършат само половинчата, недостатъчна работа. Той няма нужда от вашите лекарства. Нужно му е нещо повече от тях. Нещо, което наистина да подейства…
Дишането ми се ускори и стана по-дълбоко, когато идеята ме осени.
Той има нужда от моите лекарства.
С Мел бяхме поразени от мисълта колко очевидно беше това и колко просто.
Неподвижните ми устни се разтвориха:
— Джейми има нужда от истински лекарства. Такива, каквито имат душите. Трябва да му ги доставим.
Докторът ме погледна намръщен: