— Та ние дори не знаем как действат тези неща.
— Има ли значение? — Част от гнева на Мелани се промъкна в гласа ми. — Важното е, че наистина действат. Те могат да го спасят.
Джаред се вторачи в мен. Почувствах върху себе си погледите на Иън, на Кайл и на всички останали в стаята. Обаче виждах само Джаред.
— Не можем да се сдобием с тях, Скит — каза с примирение Джеб. Беше се предал. — Можем да ходим само в изоставени места. В болниците винаги има много от вашите. По двадесет и четири часа в денонощието. Твърде много очи. Няма да помогнем с нищо на Джейми, ако ни хванат.
— Ама разбира се — рече с твърд глас Кайл. — Стоножките с удоволствие ще излекуват тялото му, когато ни намерят тук. И ще го направят един от тях. Това ли е целта ти?
Извърнах се и погледнах гневно едрия мъж, който подигравателно ми се усмихваше. Почувствах как мускулите ми се стегнаха и се наведох напред. Иън сложи ръка на рамото ми, като да ме задържи. Едва ли щях да направя някакво агресивно движение към Кайл, но може и да грешах. Бях твърде далеч от нормалното си състояние.
Когато заговорих, гласът ми бе убийствено спокоен и равен:
— Трябва да има начин.
Джаред закима с глава.
— Може би някое малко място. Пушката ще вдигне прекалено много шум, но ако сме достатъчно много да надделеем над тях, бихме могли да използваме ножове.
— Не! — казах аз и разперих уплашена ръце. — Не. Нямах това предвид. Не да убивате…
Никой не ме слушаше. Джеб започна да спори с Джаред:
— Няма начин, момче. Някой ще се обади на Търсачите. Дори да успеем да влезем и да се измъкнем след това, подобно нещо ще ги накара да стоварят върху нас цялата си мощ. Ще ни е трудно дори да се измъкнем, а и те ще ни преследват.
— Почакайте. Не можете ли…
Те продължаваха да не ме слушат.
— Не искам момчето да умре, но не можем да рискуваме живота на всички заради един човек — каза Кайл. — Хората тук умират, случва се. Не можем да си загубим напълно ума, за да спасим едно момче.
Искаше ми се да го удуша, да прекъсна въздуха му, за да престане да говори. И то аз, а не Мелани. Аз исках да направя така, че лицето му да стане тъмночервено. Мелани изпитваше същото, но съзнавах, че голяма част от желанието за насилие идваше от мен.
— Трябва да го спасим — обадих се този път по-силно.
Джеб ме погледна.
— Не, не можем просто да влезем там и да попитаме.
Точно в този момент прозрях още една много проста и очевидна истина.
— Вие не можете, но аз мога.
В стаята настъпи гробна тишина. Бях завладяна от привлекателността на плана, зародил се в главата ми, от неговото съвършенство. Говорех главно на себе си и на Мелани. Тя беше впечатлена. Това ще свърши работа. Можем да спасим Джейми.
— Те не са мнителни. Дори и фактът, че изобщо не мога да лъжа, няма да ги накара да се усъмнят в каквото и да било. Те няма да се вслушват в мен, за да разберат дали не ги лъжа. Разбира се, аз съм една от тях. Ще направят всичко, за да ми помогнат. Ще кажа, че съм се наранила, докато съм била на екскурзия или нещо подобно, а после ще измисля някакъв начин да остана сама и да взема толкова, колкото мога да скрия в себе си. Помислете върху това! Мога да взема достатъчно, за да излекувам всеки тук. Ще ни стигне за години напред. И Джейми ще се оправи! Защо не се сетих по-рано? Може би нямаше да е твърде късно дори за Уолтър.
Погледнах ги със светнали очи. Планът ми беше направо безупречен! За мен той беше толкова безупречен, толкова правилен и толкова очевиден, че ми трябваше твърде много време, за да разбера какво е изписано на лицата им. Ако Кайл не беше го казал така ясно, вероятно щеше да ми е нужно още повече време.
Омраза. Подозрение. Страх.
Дори безизразната физиономия на покерджия на Джеб беше достатъчна. Очите му бяха пълни с подозрение. Всяко лице казваше не.
Те са побъркани. Не могат ли да разберат как това би могло да помогне на всички ни?
Те не ми вярват. Мислят, че ще им навредя, че ще навредя на Джейми!
— Моля ви — прошепнах аз. — Това е единственият начин да го спасим.
— Оказа се много търпеливо, нали? — процеди през зъби Кайл. — Добре прецени момента, а?
Потиснах обзелото ме отново желание да го удуша.
— Докторе? — примолих се аз.
Той не ме погледна в очите.
— Дори ако има някакъв начин да те оставим да излезеш навън, Скит… аз просто не мога да се доверя на лекарства, които не са ми известни. Джейми е кораво момче. Организмът му ще се пребори.